Животът като игра на любов

Това е третото поколение следосвобожденски образовани българи и цивилизационните им нагласи вече чувствително надскачат дотогавашните равнища. Синове и дъщери на стабилни буржоазни семейства, тези млади хора почти неизбежно преживяват (ако я преживеят) драматично и дори трагично революционната промяна на 9 септември 1944 година. Някои от най-изтъкнатите представители на това поколение срещат смъртта в годините на Втората световна война: Петър Йорданов, Петко Войников, Весела Василева… Така това поколение на млади буржоазни интелигенти става в много голяма степен погубено поколение. Но то е „погубено” и защото налаганият със сила социалистически строй му отнема възможностите за пълноценна изява – особено в сферата на художественото и литературното творчество.

Тези хора не приемат грубата идеологизация, тяхната висока култура ги предпазва от крайните унизителни компромиси. И затова най-често напускат сферата на художественото; то остава като частно занимание, като непостигната юношеска мечта. В някаква степен и под някакви форми такава е и съдбата на Катерина Венедикова-Рохова. Като адвокат и като сливенски, „местен” деятел на културата, като „любител” нейното осъществяване е пълноценно. Но все пак талантът й като литератор от  г о л я м а т а  общонационална сцена остава една потенция, не се развива изцяло.

Една друга драма на младите хора от това поколение е, че най-често техните ранни архиви са разпилени в хода на голямото разселване при принудителната социална промяна. Така ние не можем да реконструираме цялостния облик на поколението. Катерина Венедикова-Рохова е едно щастливо изключение в това отношение. Благоговейното отношение на сина д-р Сергей Рохов към всичко написано от майка му, ни дава сега възможност – чрез тази книга да надникнем в духовния мир на една свръхчувствителна девойка, да съпреживеем трепетите на една драматично съзряваща душа.

Корица на книгатаКолко ще бъдат още изненадите, които ще продължи да ни поднася – след повече от половин век, това силно, мощно поколение млади български буржоазни интелигенти? Най-големите от тези изненади в областта на литературата бяха разнородните текстове на така рано загиналата Весела Василева и възкресяването в пълния му обем на творчеството на Яна Язова. Ето сега, макар и повечето от страниците, излезли изпод перото на Катерина Венедикова-Рохова да имат ескизен характер или да са от сферата на частното и интимното (писма, стилизации в духа на епистоларната проза, дневник), след излизането на книгата „Животът като игра на любов”, тя вече има достойно място на силен талант всред връстниците си.

При това Катерина не е коя да е, а принадлежи на славния и заслужил род на Венедиковите, дал толкова професори на България. Издадената така прекрасно от „Знаци” книга се нарежда и до цялата огромна продукция, която Теодора Венедикова представи чрез издателството си „Проф. Петко Венедиков” и особено до спомените на нейния дядо, старият професор по гражданско право – чичо и любим професор и на Катерина при следването й в правния факултет.

Сполучливо озаглавена книга „Животът като игра на любов” има всъщност трима създатели: това е нейната авторка Катерина Венедикова-Рохова, но това е и съставителката Румяна Емануилиду (автор на предговора) и, разбира се, синът д-р Сергей Рохов, запазил и предоставил самите текстове и написал послеслова. Така книгата става едно комплексно свидетелство – както за многобройните таланти на авторката, така и за любовното чувство на тези, които днес искат и успяват да възкресят една нереализирана писателка, да направят посланията й актуални за всички нас.

Защо смятам, че заглавието на книгата е много сполучливо?

Първо, защото това наистина е предимно книга за  л ю б о в т а, в повечето текстове се разсъждава за любовта, желанието за любов, илюзиите на любовта са споделени в мерена и в прозаическа реч.

И второ, защото младите български интелигенти от 30-те години мислят и чувстват любовта извънредно сложно, те се отнасят към нея като фокусиращо цялото им битие огнено чувство. Именно това десетилетие е времето, когато културата ни и особено есеистиката проблематизират любовта и като социална практика, и като индивидуално възвисяване. Атмосферата е наистина наситена с  л ю б о в н о с т. Достатъчно е да споменем любовната лирика на Елисавета Багряна и на Яна Язова и особено трактатите и студиите за любовта на д-р Найден Шейтанов и на Кирил Кръстев. (Виж за всичко това в студията ми „Любовност и творческа възбудимост през 30-те  selon Кирил Кръстев” в книгата ми „Литературноисторическата реконструкция”, 2011 г.). И ето, Катерина Венедикова-Рохова се оказва пълноценна и оригинална изразителка на това общо състояние на духовете; тя зримо представя любовните стилове на новите българи, дава ни наглед на високото им отношение към любовта като най-висша форма на диалог, очакванията им към любовта, изискванията към любимия, самовзискателността им на любещи.

Ето, например, това „Опиянение” от 1939 г.:

Сипеше се цвят от цъфналата круша
в тази бяла и мечтана вечер.
Непозната песен сплете наште мисли
и нощта притихна в плаха изнемога.
Неутолима жажда, като в час на суша,
счупи нашта воля и светът изчезна.
Грях ли бе? Кажи ми! Кого да виним –
цъфналите клони или младостта си?
Сипеше се цвят от цъфналата круша
и нощта мълчеше, в себе си заслушана.

Тази лирическа миниатюра свидетелства за крехката свобода на любовните взаимоотношения, за съхранената патриархална свенливост, но и за новото автономно самочувствие на любещите се, за напълно осъзнатото им право на любовно щастие.

При това, гледната точка на Катерина Венедикова-Рохова към общонационалното социално пространство, е наистина уникална. Макар и най-често локализирана в Сливен, тя съвсем не е провинциална. Първо, защото Сливен през 30-те години продължава да пази и развива традициите си на старинен градски център, продължава да предоставя поле за изява на един силен интелектуален и стопански елит, да има като силен акцент в градския си пейзаж старинните къщи на заможни и достолепни фамилии (една такава къща е тази, дядовската, на Руси Василев х.Русев). И второ, защото и като фамилна принадлежност, и като личен избор, младата Катерина принадлежи на издигнатите социални слоеве едновременно на столицата София (с къщата на ул. „Ангел Кънчев”), и на така щастливо продухвания под Сините камъни Сливен. Затова и така силно звучат, например, първите две четиристишия от „Завръщане”:

И ето, аз се връщам пак
във старата позната стая,
където всеки мой предмет
ми спомня миналото скъпо.

Обичам стария ни град
и тихата му тъжна повест.
Обичам въздуха, пропит
от моята любов към тебе.

И, естествено, нейните стихотворения от втората половина на 30-те години съвсем не са само елегии по изгубена или ненамерена любов, както и строфи на споделеното любовно опиянение.

Макар любовта да оцветява всичко, тук, в тези няколко десетки младежки стихотворения, се сплитат и множество други теми и мотиви – включително с философска дълбочина. Не липсват и малко неясните като социален прицел изрази на недоволство от уредбата на мирозданието и на „света”: „Аз чувствам някаква незнайна сила / и някакъв безимен бунт в гърдите си…”  (финал на стихотворението „Бунт” от 1936 г.).

Темите и мотивите в стихотворенията сполучливо се подкрепят в книгата от фрагментите на Дневника – воден с паузи за годините 1934 до 1936, последните от ученичеството на Катерина. Тук любовта доминира още по-пълно, по-непосредствено изразена – редом със записи за представите за бъдещето, след завършването.

Може би Дневникът трябва да стои непосредствено след стихотворенията, обособени в един общ първи дял, заедно с недовършения епистоларен роман „Огън и мраз”, писан през годините 1935-1945. Така логично щяха да ъдат събрани в една естествена хронология стихотворения, документален дневник и фикционална епистоларна проза. Т.е. ранните опити на Катерина.

Епистоларният роман „Огън и мраз”, макар и незавършен, макар и запазеният текст да не ни дава представа за цялостността на замисъла, наистина сполучливо обобщава интонациите и вълненията от стиховете и дневниковите записи. Той свидетелства за един завършващ процес на  в ъ з п и т а н и е  н а  ч у в с т в а т а. Това са писма на жена, като в тях са цитирани и мъжките писма. В повествованието съществува и една красива недоизказаност. Взаимоотношенията не са изяснени докрай, има и елементи на тайна, на загадъчност. Това дава възможност за типовото сграждане на повествованието. Използвани са фрази от високия церемониален стил на епистоларното – и като обръщения, и като съхранена дистантност.

Един пример за всичко това: „Повтарям, зная, че не печелех от тайната около себе си, защото, макар да дразни любопитството и поддържа интереса, тя все пак поставя една резерва на чувството. А аз, макар и да знаех съдбата на отношенията ни, все пак имах напълно естествено желание да няма такава резерва от Ваша страна. Но нямаше друг път, аз нямах избор. Вие не трябваше да знаете коя съм. На моя страна аз имах факта, че съм от провинцията и Вие по-мъчно можехте да уловите нишките на моята печална игра. Не само печална, но рискована и жестока игра и то със себе си. Защото Вас нямах в сметката, когато реших да играя със себе си.” (с. 155-156)

Ето го, този живот като игра на любов, ето я тази игра със собствената си идентичност. Ето по какъв начин се е случвало това оттегляне от общонационалната сцена, това затваряне в себе си и в тесния кръг на семейството, ето как литературните опити наистина се превръщат в частно занимание. Ето как в следващите десетилетия – до 1989 г., до смъртта на Катерина (тя е родена през 1915 г. в София), такава една позиция е превърната в лична съдба.

Вторият дял на творчеството на Катерина Венедикова-Рохова е създаден значително по-късно – най-вече през 60-те и 70-те години, когато има нов прилив на творческото й себеосъществяване. Това са зрелите години на професионалната реализация на авторката като уважаван адвокат в Сливен. Това е хармонично битие на съпруга и майка, в наново изградената дядова къща, в постигнат уют и вечерни занимания с любимата й литература. Според свидетелство на сина й д-р Сергей Рохов в часовете от края на деня майка му продължавала да чете и превежда на няколко езика. Тя амбициозно предава на сина си своя култ към високата литература, държи той да има добри познания и в класическата музика. В къщата се съхранява богата сбирка от картини – оригинали на български художници и копия на модерна класика. В тази втора половина от нейния живот, битието на семейството й се преплита с биографическите сюжети на множество видни сливенци, на семействата, например, на поета с трагическа съдба Дамян Дамянов и това на бъдещата професорка по семиотика в  Нов български университет Мария Шишеджиева-Попова.

Двата разказа „Обрулена младост” (1976 г.) и „Ограбено детство” (1977 г.) стоят със заглавията си сякаш някак синонимно един към друг. Тук автобиографизмът не съществува; прекият изповедален израз е заменен с обективно повествование – и това предопределя разказите да се водят от първо лице. В първия разказ дори авторът-повествовател е мъж. Но това всъщност са отново интимни истории за трупани в ранни години душевни травми.

Към тези текстове прибавяме и сценария за телевизионна новела „Младо поколение или Маневра” (1972 г.). Като тематика тя е по-близо до авторовия личен биографически опит – действието в тази също ескизна творба се развива в професионалните среди на прависти, някои от тях – бъдещи. Историята отново е любовна. Може би отново игра на живот като любов. Една от финалните реплики на героинята Лида е следната: „Все пак играта беше лека” – мисли тя.”

Пак от това време, 1968-1972 г., са поместените в книгата 501 размисли и афоризми. Някои от тях звучат като общи истини. Но те по-скоро трябва да се четат като единен масив, а не поотделно, защото в редуването им има и тематична последователност и вътрешна логика. Ето, например, за такива връзки: 287. Искреността е най-простият начин на отношение и често крие повече рискове. 290. Пламенните хора най-често са слабата страна в едно приятелство, което всякак се използва от другите.

Тези афоризми и размисли показват и едно добро познаване на френската и немската традиция в тези жанрове. Пак по свидетелства на близките си, Катерина Венедикова-Рохова често е използвала в своите съдебни пледоарии примери от литературата, вероятно и подобни афоризми (а може би дори и своите собствени).

Тези късни литературни опити носят вече белезите на уравновесяването и на обективирането на личните емоции, на знание за противоречивостта и вечната несправедливост в сферите на социалното (ето, с какво спокойствие, например, е казано: 245. Неравната дружба е обмен на почтителност и снизхождение.). Или за нашата централна тема, любовта: 243. В любовта и изобщо в отношенията между мъжа и жената дозировката на вниманието играе решителна роля.

Авторката мъдро разсъждава в тези афористични изрази за социалните роли, в които ние непрекъснато се вживяваме, за размяната на ролите, за това, че ние всъщност непрекъснато меним позициите си в Играта, в голямата Игра на живот.

Книгата „Животът като игра на любов” не би била толкова цялостен и завършен /авто/портрет на една силна и уникална личност, ако не беше така добре направена, ако не бяха десетките и десетки документални фотоси, ако не бяха репродукциите на картините от личната й колекция, ако не бяха факсимилетата, възпроизведени на разделните страници, ако не беше отличната корица на художничката Невена Ангелова – отново подчертаваща документалния характер на книгата, ако не беше играта с шрифтовете и с красивите начални букви на текстовете. Цялата тази документална страна от съставителството и оформлението представят една стабилно поместена в семейната история, но и самостойно извисена личност.

Начално-финалната рамка на книгата с предговора на редактор-съставителя Румяна Емануилиду и на предоставилия текстовете син на авторката послеслов на д-р Сергей Рохов осигуряват още един път завършеността на книгата. Те също прибавят множество факти и обобщения за съдбата на тази ярка и неизвестна досега с текстовете си личност.

С издаването на „Животът като игра на любов” издателството „Знаци” на Румяна Емануилиду обогатява по един отличен начин своята поредица от уникално оформени книги, от книги-предмети, книги запомнящи се (например, всички тези издания, свързани с историята на Бургаския театър). С финансирането на изданието д-р Сергей Рохов по достоен начин изпълнява своя синовен дълг. Той заслужава нашите поздравления и нашата благодарност. Възкресяването на тази нереализирана докрай творческа личност си е струвало усилията. Нещо повече: то се е  с ъ с т о я л о!

Проф. Михаил Неделчев