Петър Костадинов, „Живот след това“, ИК Знаци/2026
От Живка Иванова
Много пъти, след прочитането на книга си избирам дума или фраза, която най-сполучливо я характеризира, поне в моите очи и ум. Тук, още докато четях в ума ми звучеше стихът на Александър Геров: „Болка! Болко-о! Болчице!“. Защото това е доминиращата тема в тази колкото красива, толкова и силна книга – и физическата и душевната болка. И защото всяка дума от неимоверно краткото и силно стихотворение на поета може да озаглави една от трите части на книгата.
Първата част, онази, която ни въвежда в болката, когато героят още не е осъзнал какво се е случило, надява се болката да престане, надява се лекарите да направят нещо, надява се силното му тренирано тяло и твърдата му воля да я победят тази болка, та тя е просто болка! Той е спортист, понасял е какво ли не, няма да ѝ се даде, макар почти парализираното му тяло да подсказва друго. Тази болка съпътства операциите, екстензиите, всевъзможните процедури, които му прилагат лекарите като се опитват първо да го спасят, после да предотвратят обездвижването.
Болко-о! Този вопъл напълно съответства на втората част, където главният герой полага неимоверни усилия да накара неотговарящото на заповедите на мозъка му тяло да се справя с ежедневието, с неща, които само преди година са били толкова елементарни, например да държиш приборите и да се храниш сам! Всяко помръдване, всяка победа на духа и волята над тялото идва по най-най-трудния начин. Надеждата едва се подава зад ъгъла, като срамежлива госпожица, но той вярва, че ще го погледне в очите, ще се усмихне. Нова операция, рехабилитации, препятствие след препятствие, докато просветне лъч в тунела – рисуването. С годините картините стават повече, стига се до изложба, той все още се надява на чудо, но чудеса, както знаем, няма.
Болчице! Това умалително „болчице“ бележи съвсем нов етап от живота на главния герой, животът след това. Животът му на човек, изоставил онази плаха надежда да проходи на собствените си крака, но пък намерил, след многото търсения, нов начин да живее и да бъде полезен на себе си и на хората като него.
Сила се иска, неимоверна сила да признаеш пред себе си, че няма да има промяна и трябва да живееш с онова, което ти е дадено, а то не е малко, стига да се научиш да го управляваш и да спреш да се самосъжаляваш! Има хора, на които можеш да помогнеш, има институции, които се нуждаят от теб, имаш бъдеще! Не такъв, какъвто си бил преди инцидента, а такъв, какъвто си сега. И затова можеш снизходително да кажеш: „болчице“, има те, но ти си ми любима спътница, аз не те мразя, аз живея с теб!
За да напишеш такава книга, с толкова болка и сила в нея, сигурно трябва да си преминал през много изпитания. И самото писане трябва да ти е служило като мехлем върху раните, който постепенно ги затваря, за да останат от тях само ръбати белези, които ще се виждат, но няма да ти пречат.
А талантът да пишеш увлекателно или си го имаш, или го нямаш. Аз съм абсолютно уверена, че нашият автор си го има, само преди написването на тази книга не го е осъзнавал!
На добър път на книгата, която, сигурна съм, ще има безброй читатели!