Милка СТОЯНОВА

Стихосбирката „Госпожа Поезия” на Ирина Войнова, която ценителите на поезия познават от предишните й книги (а те не са малко на брой), излезе в края на 2015 година от издателство „Знаци” – Бургас. Тя е втора част от проекта „Сълзи на огъня” – първата част излезе от издателство „Фабер” през 2010 год. под заглавие „Мъртва кост”. В състава на двете части влизат както стихове от издадени книги, така и нови стихове, представени в отделен цикъл. Художник на втората част е синът на авторката – Златолин Дончев.

Като се има предвид колко различни са значенията на огъня като символ, още със самото си заглавие „Сълзи на огъня”, книгата предизвиква много въпроси в нас, читателите. Нашата първа асоциация с огъня е неговата светлина и неговата опустошителна пречистваща сила, а веднага след това – мисълта за онова, което ще се възроди от пепелта. Но отвъд тази представа някои посветени стигат до Божествената същност на огъня. Към тази същност ни води Ирина Войнова със своята книга и четейки, ние стигаме до „вътрешния огън”, който е и проникновение, и познание, и просветление.

Когато читателят пристъпва към такава поезия, в която са заложени иносказания, добре е да притежава някаква (по-задълбочена или обща) предварителна култура за духовните пътища на човечеството. Но ако се натъкне на знаци, които не познава, или на препратки към текстове, които не е чел, не е задължително да се опитва да разгадае всички кодове, за да възприеме правилно казаното от автора, не е задължително, когато поезията е добра. А поезията на Ирина Войнова е точно такава. Да прочетеш тази книга, означава да изпиташ истинско естетическо удоволствие. Осъзнавайки напълно отговорността към думите, поетесата, както всеки поет, става „пъпна връв между небето и земята”.

По мое мнение (и според някои източни религии), пътищата към Бога са неизброими. Те са толкова, колкото са и хората, родили се някога. Защото всички пътища са пътища на нашия личен копнеж и жажда за живот. Личните открия, които правим, опознавайки света,  намираме по пътя към онова нещо, което стои пред нас като цел. И така, нашето избирателно любопитство ни движи напред.

Всяко любопитство има свой корен, както всеки човек покълва от своето „Аз”. „Дълбоко в хумуса на съкровеното е моят корен – казва авторката – мишена за ловци на гласове”. Поетът, чието съществуване се осмисля от поезията, заема достойно място в тази част на трилогията. Но главната героиня е „Госпожа Поезия”.

Като стъпва на стиха от Библията „В началото бе словото” (Евангелие от Йоан 1:1), т.е. преди всяко действие е планирането, авторката търси поезията в самия замисъл – не в думите, а „в самия корен на звуците, преди тяхното раждане”. Смисълът на една дума понякога (дори не понякога, а много често), не е еднозначен. И точно с такива думи борави Ирина Войнова в своите произведения. „Под ромона на многослойни думи измислих свой език” – казва тя в стихотворението „Еквивалент на самотата”.

На този език Ирина изговаря света, който „толкова пъти е късан на изпит” („Вълни търкалят ехо на камбана”). Езикът на поетесата, както и нейният стил са разпознаваеми сред останалите, независимо дали стиховете са написани в мерена реч или са бели. Впечатление прави и богатият речников фонд на авторката. Книгата е изпълнена с алегории, метафори и конкретни образи. „Нощем обитавам себе си – казва тя – и страшно е, защото думите смаляват.” Само истинският Поет може да усети тежестта на думите. И се питаме: Но кой е истинският Поет? Според Ирина Войнова той „с поглед хоризонтите размества”. А може да бъде:

 

Непораснал юноша с вълшебно бобено зърно,

алхимик, отсял прашинка вечност,

мореплавател из миражите на свободата

(„Амфора)

 

Силен образ на Поета откриваме и в стихотворението „Защото тайните на мъртвите споделя”. Там той е обрисуван като „прозрачен свод, стъпил на четири разплакани кариатиди”, а под неговата душевност пространствата се огъват „в съпротива немощна”.

Но любовта, с която Ирина Войнова говори за самата поезия, е завладяваща. Втората част на книгата „Госпожа Поезия”, носеща същото заглавие, започва със стихотворението „Рози край извора”. С това стихотворение започва и пътуването на поетесата до „хълма на Живота”, до „Кръста на победата”, по „стъпалата от жарава”, за да открие в „скритата наредба на света” „дълбокото” и стигне „дъното”. Защото: „На този свят Поетът гост е/ между две небета/ и макар че за богове достойна/ е празничната му трапеза,/ душата му разпъната гуляе тук,/ ала отвъд ридае”. („Там в края на вселената”)

„Светът е дом за пилигрими” – казва тя в същото стихотворение. И тук, на земята, Поетът „гради дом” за мислите си, „сади лехи с цветя и билки,/ копае кладенец,/ кладе огньове и мълчи…” („Скъперница на думи е поезията”)

Така е в началото на пътя. „Търговски пътник” е Поетът „в живота на другите”, а „своя живот” изкачва „с асансьора на книгите.

За приближаването до слънцето, за преливащите се една в друга поеми може да се говори много, защото това е необикновено пътуване – вълнуващо и свещено. От това пътуване душата се връща „окрилена”, спечелила „мъдростта на съкровението” и съзряла „Лицето, в Което Светлината се оглежда”. Но аз оставям всеки да извърви това пътуване сам със стихосбирката на Ирина Войнова. Тогава, поспрял се в края, може би той ще изрече същите думи, с които тя завършва книгата си:

 

От всичко, което изхрани Душата ми,

с най-здрав корен беше Надеждата,

 

с най-красив цвят – Вярата,

с най-вкусен плод – Любовта.

 

Благодаря ти, Господи!

Related Projects