Силвия Недкова
Всяка книга, която съдържа толкова силна авторефлексия, е въздействаща. Силата ѝ се усеща неизбежно. Златко Ангелов е проявил много добър усет за митологичност – нещо, което прави всяка литература ценна сама по себе си. Подсъзнателно авторът внушава, че мъжът е създателят, жената е по-скоро божествено присъствие, но не и създател на собствените си деца. Това обаче има и допълнителен пласт – обожествяването на жената е съпроводено с огромна любов към нея, то е по-скоро въздигане, нежели приземяване.
Харесва ми тоталната безцеремонност на наратива. Образите са изключително живи. Съдържат характерност, която не може да бъде отречена или забравена. Вероятно е търсено целенасочено, но романът е центриран около мъжкото начало, около неукротимото либидо.
Мъжете – независимо дали са пълноценни герои или сюжетни сенки – движат действието, и либидото е основната им мотивация. Ако извадиш който и да е мъжки образ от този роман, смисълът и сюжетът ще се разпаднат. Парадоксално, изваждането на който и да е женски образ няма да доведе до подобен срив. Общото послание ще се запази.
Мъжка книга е това, посветена на интелектуалното разнищване на изначалната мъжка вина. Но и много конкретна в изследването на основните жалони на материалното съществуване – секс, пари, власт. Ясно е демонстрирана обичта като техен антипод.
Златко Ангелов е уловил една неразработвана тема – за комунистическите пари, която, за разлика от издевателствата и доносничествата, все още не е експлоатирана в съвременната българска литература. Моралната дилема се отклонява в неочаквана, но същевременно отдавна нужна посока.
Съвсем естествено е при откровеността, с която се говори за единия компонент от материалистичната мотивация, да се търси равновесие и при останалите. Затова – и съвсем основателно – сексът е важен елемент от наратива. Без маскиране и излишна притворност, Златко Ангелов разголва тъмните му страни, но и търси чистотата като антипод. Сексът също е с митологична пищност, не развратен, не порочен, а атавистично детерминиран.
Властта и доминацията са движещи мотиви в романа. Те се разпределят естествено, очертавайки промените в средата и героите, те са основната им контурна линия.
„Хотелът на спомените“ се вписва в едно развиващо се самостоятелно течение в българската литература – течение, изследващо близкото минало през погледа и спомена на преките му наблюдатели. Това е отглас на нуждата от преосмисляне, от пречупване на отраженията.
В рамките на поредицата от романи, засягащи темата, „Хотелът на спомените“ се отличава с неоценъчната си откровеност, с преплитането на личното в общото по ненатрапчив и недидактичен начин. Читателят му се доверява инстинктивно, влиза в романовата действителност по естествен начин. Книгата засяга основни конфликти, не просто исторически неизбежни, но и свързани с дълбоката съзнателна и несъзнателна тъкан на човешката природа.
Смятам, че романът има потенциала да се превърне в една от най-обговаряните и дебатирани български книги.

Related Projects