Stana_ApostolovaАвтор: Стана Апостолова

“Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как.”

Фр. Ницше

Зад крайното е скрито безкрайното, което само дава за себе си знак. Дълбочината на поетическото светоусещане на поетесата Ирина Войнова е потопена във вечност и безкрайност, макар и осветена от съзнанието, рационализирана спрямо метафизичното и опозната на основата на противопоставяне на субективно и обективно.

В процеса на обективизация екзистенциалната истина на авторката произтича от духа, а не от света. Алегориите са натрапчиво образни, поразителни, а поантите уникални.

Страстта и емоционалното напрежение се определят от срещата със себе си и самото въздействие носи творчески-синтетичен характер, активна одухотвореност и чувствени възприятия. Силата на впечатленията преливат у читателя със завладяваща проникновеност и страстното творческо състояние го завладява.
Ето защо може да твърдим, че стиховете на авторката са истинско изкуство.

ПРЕДИ ДА БЪДАТ ИЗГОВОРЕНИ

Думите ме забавляват.

Озлочестени,
върху белия чаршаф на листа,
собственоръчно после
ги изхвърлям за обща употреба.

След тях, търкулнати в кълбо
са бръчките,
които нощем ме повиват.

И всяка се завръща във съня ми –
по-невинна, по-красива,
дете и младоженка с венец от рози.

Сватовница на стари думи съм,
издирвам млад жених.

Самопознанието до което достига поетесата има две направления, две посоки: това е пробив към смисъла и истината, извисяваща се над света, но и налагащата се адаптация към този свят, най-вече като социална действителност. Тук въпросът за езика и терминологията е философски, поезията е отражение на Логоса и спускането му към света, но има и вътрешен логос, вътрешно слово, близко до дълбочината на съществуванието, което не винаги кореспондира с външното слово, което е обръщението ни към реалиите.

Още по-разгънато и метафорично е развита идеята за Логоса и употребата на инструментариума за обозначаване на понятията, които не признават индивидуализъм и не познават свободата, но в крайна сметка служат за откриване на тайните на живота. Например в стихотворението «Когато оплодяваш».

КОГАТО ОПЛОДЯВАШ
Щом те забавлява,
разделяй светлина от мрак и суша от вода.
Разделяй две на две
и рестото – за черни дни спестявай.

Но с думите не си играй.
Прецизно съизмервай
бялото и черното на листа.
От тиретата подреждай стъпала –

внимавай с удивителните,
тези крехки перила над стръмното!

И път от многоточия застилай,
широк и прав да е,
та всички отговори
след дълго странстване да се завърнат.

Дом и стряха да намерят
за крилете изтощени.

Пътят от многоточия не е отвлеченото битие, а духът като конкретно съществуващ, този който ни води в поезията, която е реалност от друг порядък.

РАЗМИНАВАНЕ С ГОСПОЖА П.

 

Ако знаеше езика ти,
щеше да ти каже
слез от восъчната кула –
ти си нейният фитил
и ще плачеш денонощно.
Щеше да ти каже,
че в първата редица няма да е
когато те ръкополагат –
ще подслушва зад вратата славата
как сърцето ти изпълва с хлопане.

Щеше да ти каже,
че думите са проститутки
и синя плесен
в хляба на безвремието.
Но късно е – и непробуден,

езикът на сърцето ти
е вече чужд и натежал.
Ще се разминете
по стъпала от небеса – защото
тя е вятърът в сърцето ти.

Символичното познание винаги хвърля мост между световете. Логосът се е съдържал в свободата, и свободата на духа е била в Логоса, но само в един аспект. В друг аспект възниква стълкновение между тях. Затова животът е драматичен, пълен с трагизъм и противоборство на противоположните начала. В обятията на огъня, основна космическа стихия, се води борбата между светлината и тъмнината, бялото и черното, доброто и злото.
 
ГОСПОЖА ПОЕЗИЯ
Такова преклонение
в нозете Ти –
наздравици,
цветя
и остроумия.
Сълзи и фойерверки…

Приеми ме на доверие!
Дълбоко в хумуса на съкровението
е моят корен –
мишена за ловци на гласове.

За да стрелят в мен
отвсякъде.

Най-силно се чувства дълбоко сакралната свързаност на авторката с поезията в стихотворението «Госпожа Поезия».

Творческата мисъл, която познава противоречията и се движи от тях, може да бъде стреляна, но като огнена мисъл, понеже е самопораждаща се, в крайна сметка е ненакърнима. Творческата страст се съхранява в човека, изразители са творческите дарования като Ирина Войнова и често тя остава непонятна за масовия читател, чиято мисъл се движи само по повърхността на текста. Но в дълбочината му, колкото повече се стремим към бездънието на смислите, ще открием любовта и състраданието, страстта към красота и изразност, стремежа към справедливост и преклонение към природата.

 

СКЪПЕРНИЦА НА ДУМИ Е ПОЕЗИЯТА

 

Краде от мислите ми
и им се любува.
Дори не ги записва,

но ги застрахова
против неразбиране –
за всеки случай.
Пресява ги.

Изгнилите –
в течащата вода изхвърля,
здравите –
на купчини сортира.

Дом гради за тях,
сади лехи с цветя и билки,
копае кладенец,
краде огньове и мълчи…

Прелива от търпение
казанът на небето.
На разсъмване кръщава всичко
в мъдростта на утрото.

Много може да говоря за новата книга на Ирина Войнова, но всеки трябва сам да прочете стиховете. Аз непрекъснато посягам към тях и всеки път откривам за себе си голямото им въздействие.
Истината за поезията като страст дали е гибелна? Но победата над злите страсти, също е страстна, тя обективизира разума. Може би идеята за безстрастие е грешна. Духовното слънце не е безстрастно, нали? В „Сълзи на огъня” на Ирина Войнова истината като тъждествена с поезията не е гибелна, тя е спасяваща.

Related Projects