Д-р Добрина Топалова

В „Зана” и „Папазини” прозата на Керана Ангелова „основава свят” – извървява свой път до Първото време, Мястото и Първото слово. Осъществява митическото единство на Началото и модерната цивилизация – характерен белег на авторския почерк на Керана Ангелова. „Елада Пиньо и времето” ще предизвика словото да разкаже началото си и началото да разкаже за словото си още чрез първото си изречение: „Вдън горите Тилилейски беше пусто и велико.”
Началото на романа „възкресява” къс от колективния живот, родил песни, легенди, балади за избраната жертва, за личната и общата болка и вина, но и светкавично се „отърсва” от историчното, за да се гмурне в приказното – белобрад горски старец с бухал на рамото, като сияещо дърво, знае съдбата на детето – „твоята съдба се казва Хрисула”. После се изтръгва и от него, „изпада” чрез граничното преживяване на героинята до мистичното – „откривах колко широко се разпростирам над Странджа…, душата ми виждаше от самосебе си”. И от него – към мита: „и велико” – съдбата, нейде тайно написана, учи човека да познае силата си, промисъла за живота си: „залюля ме могъщото успокояващо присъствие на нещо, което заприижда от всички посоки… беше Великият Космически Майчински инстинкт”. Точно тогава идва
Елада Пиньо и времетоМогъща невидима ръка изписва над детето името на живота – и то – какъв живот. Съдбата на Елада Пиньо още в началото на романа утвърждава мощно и мистико-трансценденталната логика на фигурата на детето, и архетипната воля на мита – „дете означава нещо, което се събужда за самостоятелност. Това не може да стане без освобождаване от произхода: затова изоставеността е необходимото условие в случая” (Юнг 1999: 174). Още тук романът насища образа с архетипните енергии на мита за героя, намира му кентавър и заменя биографичното като древния мит със символиката на космично-биографичното, „изтегля” пространствено-времевата перспектива към архетипния човек.
Началото на романа подсказва особено дълбокия „автобиографизъм” на образа – напомня за родената от утробата на Странджа, от водите на Велека, а после откърмена от човешка майка героиня на Керана Ангелова от стихотворението „Животът”. Началото борави с подобен символично-алегоричен език, който говори не точно/само за човешкото дете, а и за детето на Майката-несъзнавано у човека, ако си послужим с езика на Юнг, за първичния изблик на природата у нас. Творбата ни повежда към безименното ни Начало, към инстинктивно-духовната ни същност, парализирана от хватката на модерната култура, пристегната от цивилизационни клишета и колективни „митологии”. Романът трансформира клишираната идея за биографичното изобщо: отърсва я от позитивистките налепи и се гмурва в най-дълбоките води на фолклора, до митическото им дъно, за да реабилитира космическата утроба, мистично-трансцендентния модус на съзнанието: друга онтология.
„Елада Пиньо и времето” отново извежда на сцената двойника и утвърждава категорично множествеността на азовете като основен динамичен принцип в прозата на Керана Ангелова. Тя вече „разполага” с шамана-митотворец – романът буквално започва от неговото видение-сън-слово, разказано в „Зана”: пророческия сън за детето на Жорка, кърмено от кошута („Зана”). Осъществява идентификацията на твореца-автор с аватара на същността – архетипния шаман от личния творчески мит. „Елада Пиньо и времето” осъществява скрито припознаване на „Зана” като двойника, на Зана като архетип на твореца. Романът се идентификацира като продължение-превъплъщение на баладата, литературата – като завръщане в своя мит на твореца за Началото. Всеки от романите на Керана Ангелова се идентифицира чрез него, по-явно или скрито. Шаманският аз започва пътуването си още в „Зана” и „Папазини”, продължава го без прекъсвания и в романите. Двойникът намира аватари на същността не само в различни времена, разроява я в едновременни прояви, функционално изравнява герои с различна фикционална генеалогия и романов статус, все повече отхвърля антропологичната привилегия на двойника в духа на полиморфния принцип на авторовата митология („Вътрешната стая”, „Улицата на пеперудите”). Прозата на Керана Ангелова разгръща сагическия си реализъм (М. Новков по повод на „Вътрешната стая”) и магическия си реализъм (М. Неделчев, Р. Ликова) чрез двойника в особено богатство на литературната му проява.
Но в „Елада Пиньо и времето” се появява и друг „сюжет” – за литературния род, за раждането на епоса, за „ставането” на романа – инициационен сюжет на идентичността му в автономен творчески свят. „Елада Пиньо и времето” разказва литературния мит на Керана Ангелова за Сътворението на собствената й проза. Дори само в името на героинята е видно как отново се събират двете сестри Ерато от лириката й („Сестри Ерато”) – проникващата надолу и проникващата нагоре. Ражда се причудливо единство на езици–двойници – литературния архетип и езика на горския човек-номад, на протолитературното, което чрез детето стига до „преди езика”. Елада Пиньо подарява на авторката друг образец за словото на баладата – не само уникален субективен прочит на големите епически сюжети на колектива, на Балканите, но и на големите културни сюжети на една цивилизация, на човешки цивилизации: друг епос. Авторката е омагьосана от вечното настояще на Началото в образа на живата Елада Пиньо и в дневниците й. Елада Пиньо „става” тяло на епоса, „словото” – приключенията й са пътуването на словото през езиците на битието във времена-светове, които в речта й на старица „се разказват”. Тя „става” духът-тяло, което може да пробуди автентичното слово у другия, да инициира възкресението му като това на библейския Лазар. Героинята-автор я следва, избира не само да прави романа, а „да стане” романа, да преживее романа като „втора” утроба. Романът става свят, в който се преживява единството на архетипния и съвременния човек, в който авторката възстановява собствената си цялостност.
И трите романа на Керана Ангелова „заразяват” героите си в общ инициационен проект, те стават двойници един на друг и усвояват един чрез друг всечовешкия копнеж по единството на времената и Времето. Едновременно изразяват една хармонизирана около ново състояние вътрешна идентичност на автора и едно променящо се човечество, динамиката лично-колективно в митическите й параметри. В тази проза винаги има (поне) един аз отвъд капсулата на времето, някой „друг” – роден иначе, откърмен иначе, живял другаде, говорил друг език, вън спрямо пространството на разгръщащия се Аз или всеобщ процес. Принципът на метаморфозата се установява с нова, с романовата си поетическа идентичност в „Елада Пиньо и времето”, а следващите романи все повече го преоткриват и пресъздават романа като мистерия.
Още в пролога Елада Пиньо заявява по присъщия за прозата на Керана Ангелова начин онази „белязаност” – отгатва мига на смъртта си и я изживява като поредното пътуване в дивния свят на безкрая. Още тук се мяркат „виолетови очи” и „подивели синкавочерни коси”. Жрица на времето сякаш е старицата, дарена с правото да помни всяка секунда от живота си (двойникът, който помни, се появява с подобни функции и в следващите романи), да вижда времето – как „се преобръща в утробата на вечността, за да е отново с челото напред”, как „тръгва да се завръща”, как „миналото ще се случи утре”. В началото на „Елада Пиньо и времето” е смъртта, изживяна като раждане – в толкова дълбоко съгласие на човека с духа, в толкова дълбоко единство и хармония между духа и първоизточника му – че дори имат еднакъв образ. Така започва пътуването й към смъртта: „в гърдите й нещо жално изписука и тя си представи как в клетката на ребрата й пърха новоизлюпено голо пиле. Сигурно е орле, гладно е и трябва да го нахраня с плътта си.” А завършва (колко нелепа е тази дума за такава смърт) в окото на голошиесто пиле, кацнало върху перваза на прозореца, което постепенно расте и става все по-сияйно, докато се превърне в ослепително златно слънце.
Смъртта се протяга към детството, за да сплете в него всичко белязано вече със съкровеност в прозата на Керана Ангелова. Проточва нишката му чрез Елада Пиньо още по-дълбоко в утробата на времето и световете му – към оня кладенец, в най-дълбокото на който светят небеса, струи жива вода, някой знае всичко. От сега – назад, още по-надълбоко от „Зана” – отвъд формите, отвъд думите – в ефирното тяло на безкрая, който вижда, чува и живее магията на неразбрани още думи от балада. В началото на романа битието опъва могъщо тяло и изпълва раждане и смърт със себе си. После се оглежда да потърси слово, за да се разкаже, и пропяват приказчици, подраскват фолклорни мотиви по кожата му, заискряват папазини, оживява вселена от усещания и звуци: словото изгуква, открило себе си.
В двете тетрадки на Елада Пиньо, озаглавени „Миналото ще се случи утре” е написано още нещо за дарбите й. В космическата си самота тя се опитва да изговори запомнените майчини думи, още безсилна да го стори, плаче и се смее, не разбира смисъла им, но чувства, че е съкровен – „подозирам, че не само млякото на кошутата ме спаси.., подозирам, че ме спаси и съкровението на тези думи, онова, което не може да бъде изговорено.” Думите преди смисъла – думи-енергии в съзнание, което бозае направо от щедрата душа на Земята. Митосът в първична плът – мистично, готово за мига на поезията, митично, готово да се протегне в проза. Повече отвсякога в тази проза „лирико-епическото” единство на текста извира от „Великата личност” у човека. Тя се изговаря, езикът й е епифания, той „става” литература в особена процесуалност – Розалия Ликова нарича романа „първата лястовица на този вид писане с отворени сетива за първичните, жизнетворящи сили на света” (Ликова 2008).
Ако в „Зана” творческото аз живее и разказва човеците от времената, родили баладата, в „Елада Пиньо и времето” то живее и разказва човека в баладата, самото й сърце. Романът избухва от „първоизточника”, задвижва транссетивна и културна опитност, намира им глас – дивната Елада Пиньо – „образ на живота, разбран като чудо” (Кирова 2003) – метафизичното пред-аз, което копнеем да си спомним, онази древност на духа, която нашият съзнателен аз копнее да интегрира: „толкова е внезапна тя всеки път, толкова нетукашна и близка на душата ми,
все едно съм си я измислила, за да не ми е самотно в този живот,…
дали самата аз не се усмихвам на себе си от друго някое време, от друго някакво пространство”.

Елада Пиньо разказва за преминаването през езиците и завръщането към езика на рождената си среда, за това, колко различни езици могат да се срещнат и в тялото на един етнически език. Субективното преживяване трансформира „монолита” на колективния език. Романът експлицира събирането и разделянето на езиците по отношение на ядрата на митическите теми – езикът изразява близък или различен тип достъпност на онтологични нива и матрици. В „Елада Пиньо и времето” чрез темата за езика се полемизират отново („Зана”, „Папазини”) фундаментални цивилизационни модели – романът пледира в полза на самосъздаването чрез вътрешния източник, чрез уникалното проявление на същността на индивида. Езикът на човека в него е единствен и всечовешки, усвояването на културата не означава идентификация с езика й (в най-широкия смисъл на това понятие), а самоидентификация чрез трансформацията му през онтологичното начало. Човекът не е „носител на езика”, той е езикът на битието. Човекът е Слово, преминаващо през думите, възраждащо се в/чрез думите.
Темата за езика е ядро на основни за романа (за литературата) митически теми – „разкриване на неизразимото, освобождаване от пространствено-времеви обусловености, надежда за постигане на автономия, която би стигнала чак до самозараждане” (Билен 2007: 672). „Елада Пиньо и времето” възторгна тези, които ценят високо самородния пристъп на словото, които са се чувствали очаровани от думите на най-страстните му апологети в българската традиция. В първия си роман Керана Ангелова сякаш се вслуша в знаменития призив на Пенчо Славейков към поетите „Бъдете елини” и създаде своята Елада на словото. И до днес тази проза ни уверява, че я интересува много повече „точката сингулярност преди Големия взрив” у творческата личност, в която няма времена, литературни граници, жанрови разделения и норми („Един след полунощ”, 2013).

***
Романът разказва чрез Елада Пиньо пътуването на същността във времето. Уникален епически талант намира начин „да издърпа” в езическата свежест на субективно-личното и културно-историческото архетиповото като безлично и трансисторично. Това качество се заявява все по-силно и многоаспектно в прозата на Керана Ангелова, произвежда „изключително мощна проза” (Неделчев 2006), в която „човешкото тяло е източник на духовното начало” (Ликова 2008: 58). Този разказ за човека представя раждането му в утробата на Великата майка, преминаването му през разделението природа–цивилизация, през номадското живеене и усядането, през селото и града, през откриването на Родината, през матриархат и патриархат, от езичество към християнство – до модерната цивилизация и драмата на човека в нея. Романът разказва мита за човека, който преминава през редица утроби и обятия, многократно се трансформира от културните времена, но не престава да изразява дълбоката вяра, че над земните ни изпитания бди законът на любовта.
Словото не просто преминава през човешките времена, а през митовете им – чрез обитаващо ги „отвътре”, т.е. мистически, съзнание. Елада Пиньо усвоява това, което спонтанно е привлечено от мистичната й опитност. Автоматично завръща новия език в собственото си Начало и го пресъздава отново, „за да се случва миналото утре”, „учи” на това завръщане авторката на романа: „опитвам се да разкажа за старицата Елада Пиньо, да разкажа себе си чрез нея, да разкажа небето и земята вътре в нас, невярата и вярата, която все не ни достига, /…/ обаче нужни са ми думи, които сами да ме намерят, както нея са намерили”. Текстът непрестанно напомня за това пътуване между времена и речи, регламентира изрично потока на словото като мистичен. Почеркът става по-магически отвсякога, за да разкаже един метафизичен сюжет за постепенното довеждане на вечното и помнещо древността аз до живота тук и сега и преливането му в творящия аз. Разказва за раждането на словото като самото случване на този процес.
Романът за пореден път („Папазини”) дава израз на процеса на интегрирането на модерното съзнание с детството, с паметта за духовната ни личност, до която като деца сме по-близо, с фигурата на детето като водач и посветител в „детството” на човечеството. Намира път от баладичното младенчеството на Първия човек към човешкия колектив, обитаващ природата, все още неуседнал във фолклорното съзнание за свои и чужди, сновящ между България, Турция и Гърция през непостоянни очертания на граници, сякаш държавата още не се е случила. Елада Пиньо ще призове Хрисула с очи, впити в тила й и съдбата наистина я съзира – „и с гърба си”. Този епизод и редица други след него непрестанно наслагват представата, че духът търси пътя, дори когато е свързан с най-тежки изпитания, че всъщност жадува напускането на рая. Съдбата повежда детето към друг живот, но години по-късно Пиньо ще признае – „Когато бях бебе, там в червената люлка, аз също разбирах езика на всичката природа… познах за малко истинските си размери”.
Сред каракачаните тя расте като дете на природата сред човеци – все се завира из хралупите – спотайва се във втората утроба, отдала й живот, все пие млякото като животинче – направо от ведрото или тайно допълзява до някоя овца и суче „с дива наслада”. Не престава да й липсва Кошутата – най-запомненият образ на майката. Колкото и Хрисула да я дебне, топлото виме я „разлюлява от възторг”. Фаталната свада между двете ще избухне именно по този повод. Пиньо ще се превърне отново във „виновник” да се задвижи съдбата – ще напуснат с Хрисула планината, която и двете толкова обичат. От света на свободата Пиньо тръгва към светове с все по-малко свобода.
В романа Дионисий – Два пъти родения, Божеството на тайнствата – се завръща в пълната си мощ. Архетипната му енергия е не толкова белязана от теологизирания вариант на мита, колкото от най-ранните му енергии, предшестващи мита като свързано слово и/или теологичната му версия. Архетипът се проявява в по-отчетлива близост до езика на култово-обредния Дионисий, по-близо до Сина на Богинята от оргийно-мистериалната традиция на ранните женски тайнства, до критската версия на мита (с по-силен мистичен потенциал на образа – мотивът „възкресение от сърцето” – и по-свободно заменяща Сина с Дъщерята, по-вярна на „хермафродитизма на Детето”, казано на езика на Юнг).
Интерпретациите на образа на Дионисий показват, че в литературата чрез Божеството на тайнствата намира израз копнежът на творците по предтеологичното откровение, по екстатическото: в литературния мит Дионисий се проявява преди всичко във функцията си на „развързвач” (Моро 2007: 308) – архетип на освобождението от „формата”, на пробива през заблуди и цивилицационни предразсъдъци. Богатата литературна биография на Дионисий е пример за основната тенденция на митологичната трансформация през последните векове на християнската цивилизацията – на копнежа по Майката и „целия” мит (Камбъл 2007: 59).
В „Елада Пиньо и времето” Дионисий се възражда чрез пресъздаващ герой като Господаря на Дървото на живота (Моро), първообразът на въплътеното същество (Камбъл 2005: 26): в бурното детство на Елада Пиньо, в „двойното” й раждане, в откъсването от преследвачите и „разкъсването” от хамалите, чрез прераждането от сърцето – мотивът за сърцето-утроба (от критската версия), променливостта на формата, метаморфозата, мотивът за оставянето на детето „при нимфите” и преобразяването му от Божественото дете в „дете на природата” (козле), неуловимостта на произхода – и в речта на героинята, лесното прекрачване на граници между живота и смъртта, удвояването и играта на двойници, множествеността на имената, способността да накараш другите да видят скритото – ефекта на огледалото. Архетипната структура се „възпроизвежда” чрез това богатство от мотиви и осигурява в романа характерното за Дионисовата религия премахване на границата между човешко и божествено (Леви-Бертра 2007: 312): най-съществената за прозата на Керана Ангелова характеристика на образа на човека.
Дионисий се проявява в трите „възрастови” идентификации, с които го свързват описания на култа и известни артефакти. Чрез детето митът в романа изригва от един от най-древните си мотиви – в ранния култ (liknites) двойното раждане на Дионисий се възпроизвежда чрез дете в люлка, което жените викат и търсят и което всяка година изчезва, за да се появи отново на следващата година (Леви-Бертра 2007: 309). Солидарен с твърде стари обреди, Дионисий се приема като архетип на митовете с посветителски характер (Моро 2007: 308), който непрестанно възкръсва в инициационни сюжети на изпитанието – романът обработва „негови” мотиви в изпитанията на „младия герой”. Чрез горския старец-сияещо дърво се експлицира в образ названието на Дионисий Дървесен бог, Dendrites.
Митът се възражда като структура, пресъздадена „през” езика на фолклорно-приказното, но не остава ограничен в този костюм: самото писане на романа е „женско тайнство” – детето трябва да бъде повикано и открито, после загубено из времената и отново откривано… В прозата на Керана Ангелова трябва непрекъснато да се преоткрива Първата проява, с онези неизброими имена във времената – Дионис, после Агнеца… – в тях и отвъд тях – във всичко. Да се завръща родения в сърцето на Майката в човешкото сърце, да се усвоява многократно и непрестанно в проявата му в света. Романът успява да пресъздаде в този древен образ на Детето най-притегателната за модерното съзнание негова функция – мощния му катакличен ефект: тайнството си възвръща и Вселенската свръхдуша, и Великия инстинкт на природата-майка, избухва от ефира към тялото и от тялото към ефира – в едно непрестанно проявление, в едно непреставащо познание за непознаваемото в словото. Непрекъснато се поддържа усещането за хармония между младия герой и силите на живия свят, които в тази творческа митология също като него са само еманации на една и съща тайна, на чудото на съществуването.
Съдбата чертае поносимия път на Пиньо към живота извън природата през Одрин. Романовото действие постепенно изпълва пространството с пъстрота от речи и култури, с различни етнически светове – българи, гърци, турци, арменци, албанци – „етническият Вавилон на Балканите” (Алипиева 2004). Съдбата повежда Пиньо към дома, но през света на Сируи, а Хрисула към Йоргос, но през обятията на Ованес. Арменският дом на стъкларя и градът потапят Пиньо във водите на кръщението, през сетивата й на езичник ще премине постепенно образът на християнския Бог, друга култура, друга цивилизация – изкуството на Ованес, чудната алхимия на цветовете, телескопът, френските книги, градските дрехи и бит.
Преди да чуе най-родната дума от гласа на майка си – „папазини” – Пиньо ще срещне Сируи, другата от сестрите Ерато. Като диво зверче, загубило свободата си, Пиньо се чуждее от странния й свят, но именно Сируи ще я научи на най-истинската свобода: „Бог е по мъничко навсякъде… и във всякой човек… И в тебе, Пиньо, не го ли усещаш? Когато си добра и щастлива, как не можеш да се побереш в себе си. Ставаш по-широка, защото те издува нещо отвътре.” Сируи ще научи Пиньо да открива Бог и в малкото, в дълбините навътре, преминавайки през все по-смаляващите се светове. Ще потъне дълбоко у нея като бдящ мъдър Аз, нужен до последното й пътуване. Смъртта на двойника-Сируи, белязана от чудо, осъществява етап от усвояване на различието у другия (подобно на Ница и Зана – „Зана”) и добавя сила към светлата воля на съдбата за деня на тройното чудо в живота на Пиньо: дръвчето на Сируи ще проговори, войната ще свърши и Пиньо ще открие майка си.
В „Елада Пиньо и времето” образът, който „придърпва” земната майка към архетипа в „Зана” и „Папазини” – бабата, изцяло отстъпва позициите си на други, далечни за модерните екзистенциални опитности на човека образи. Земята Майка си възвръща древния статут в уникален пантеистичен първообраз на дух и плът – енергии и млечна майка–кошута. Пиньо задържа в паметта си този образ и го издига в свръхпозиция спрямо всеки друг следващ образ на майката, търси го без компромиси. Именно това я прави различна сред героите, потънали в забравата на цивилизацията за праобраза на свободата. В това отношение най-близо до Пиньо е приемната й човешка майка Хрисула, забележително въплъщение на женското сред и „в” природата.
Романът представя майката и като слово, чийто съкровен смисъл се разбира от само себе си за Пиньо. И Сируи сякаш улавя и разбира, изговаря словото на онази мъртва кира Еленица – „светица”, без прилива на което в душата на Ованес би залинял творецът. През копнежа към майка си Сируи стига до Духа-майка и до мисията си – да я „изрича” в земното чрез словото на едно ненакърнено от канони християнско първоначало. Подобна е функцията на майчиното слово и в битието на Давид.
Енергиите на майката все повече изпълват сетивата на Пиньо, започват да „разгръщат” поле, което проявява. Героинята открива културно-историческия образ на майката родина и в началото смътно усеща сакралния му за другите смисъл, а после тръпне от мисълта „аз съм българка”, със замряло сърце очаква заедно с едно новооткрито братство развитието на войната и ликува с него от победата на българската армия. От тази неясна радост ще придойдат още архетипови енергии в образа на майката и отново ще се задвижат могъщите сили на „Великия Космически Майчински инстинкт”, който ще призове родната майка. Пиньо ще я разпознае по словото и телесния аромат. И ще се изговори най-после първото слово, запомнено и неясно по смисъл „в несвяст”. То ще е нишката към дома, семейството, родината, към действителното усядане на Пиньо в ясни граници на цивилизацията, първо отново в Странджа – в селото, а после в града.
Елада Пиньо ще попадне най-сетне в установеностите на бит, в който да изговори своето слово. Но – кое слово, от коя майка? Словото на майчиния си език ще заговори детински, ще интонира с неистовите интонации на каракачанката Хрисула. Словото, на което я учи Ованес, ще я превърне в още по-екзотична в общността й, за да й отвори път към Франция, духовната родина на Ованес – първата бащинска фигура в живота й. Словото на старицата Елада Пиньо е с елегантен фон, върху който се изстрелват изискани френски фрази, внезапни архаизми и диалектни мъниста, българският й е „език особен, сякаш преведен светкавично наум от друг някакъв, неизвестно какъв”. Най-съкровеното й слово към света – словото на оня необятен духовен и плътски свят на началото – ще се изпише като Алфата на земната й изповед: „Вдън Горите Тилилейски беше пусто и велико”. Но човекът сам е словото на Вселена и Природа, а Елада Пиньо – още повече. Като това майчино слово тя ще просияе в любовта си, за да каже и без думи всичко, но щом заговори на света като най-сияйната реч на Великата майка, бележат я смъртни рани.
Как да се изговорим ние, деца-слово на Вселената и деца-слово на културата, с чий майчин език? През кои речи на културата „трябва” да преобразим началото – през кои от пластовете й ставаме непосилно природни за световете на културата и те ни укротяват с по-сетнешни майчини думи? Докато се опитомяваме като слово на природата, не се ли загубваме в културите на словото?.. Именно чрез тази многопластовост на образа на майката в съзнанието на Пиньо ще се осъществи още по-вглъбено пътуване в темата за словото, в темата за земния му път.
Пътуването между имената в прозата на Керана Ангелова запазва древния си символизъм на инициация и винаги очертава класическата зона на мрака между две „земи”, представя субективно-психологическата трансформация на героите, зареждайки я с драматизъм и съдбовен смисъл. Пиньо заживява друг живот с име, което е нейно според другите – Елада. То символично изразява този процес на опитомяване на природния човек в културата.
След това трето напускане на рая идва пророчески сън, който се сбъдва: във величието на мига Кошутата чака последна прегръдка и смъртта си. Ловците нарушават закона, а бащата, горският пазач, не им попречва. За пореден път – „освобождаване от произхода”. Романът се връща в митичното, за да се сбогува с най-високата му поезия, с покъртващ психологизъм. Миг от сърцето на легенда, която може да разкаже всичко – и най-големия културен сюжет. Убийството на Кошутата е израз на осакатеността на колективния свят, „предвестие” за убийството на Майката в християнската цивилизация, цивилизацията с единствената митология без богиня (Камбъл).

***
Разстреляна е баладата, убита е онтологична матрица на пресътворяването. Дописването на мита от баладата е стигнало до най-невъзможната смърт – както в „Зана” се стига до най-невъзможното Рождество (на Светия Дух): до убийството на символа-тяло на безначалната и всепораждащата.
От тази точка в романа изпитанието се трансформира – Елада Пиньо ще преживее последствията от умъртвяването на сакралното в институционалния му тип употреба, една десакрализирана цивилизация. В нея човекът е „болното животно” на Ницше – романът все по-често индуцира такива „проблясъци”, започва да изправя Дионисий срещу Разпнатия, живия символ Христос у избраника срещу ония, които „не знаят какво вършат” от предсмъртната му молитва. Това е точката на най-категоричното „обръщане” на единството индивидуално-всечовешко към литературната митология на индивидуализма, към индивида – тя трансформира търсенето на „своите” (не само за Елада Пиньо) извън клишето за социалните идентификации за близост от всякакъв тип.
От живота на Пиньо си тръгват всички, чиито дарове вече са усвоени, предстои най-тежкият кръст – на не-свободата в средата и на самообвинението, че не е спасила Кошутата. Пиньо трябва да мине през болните пристъпи на мрака в човеците, да прости, което в този момент й е невъзможно. В „Елада Пиньо и времето” няма икони, тук съществото е епифания – за Пиньо Светата майка на духа и живота, висшето въплъщение на любовта остава Кошутата. Засуканата от нея сила, закона на тази любов тя ще издига срещу бесовете. Романът удвоява по-късно чрез Давид митическата тема за убийството на Майката, настойчиво я повтаря чрез друг сакрален език, за да създаде вътре в себе си нов мит – антитеза на началото си, за да бележи отчетливо митическия разлом в ерата на упадъка. Осъществява трансформация на инициационното „поле” – започва да „изисква” осъзнаването на различието между избраника и другите, драматично налага темата за изпитанието на автентичността и целостта на човешкото в модерната култура.
От лебедовата песен на архетипния мит започва тази трансформация отново чрез словото като път – „Това беше моята майка, а вие я убихте”. Основната митическа структура за Детето от архетипния мит се преобръща – в обезбожения свят, убил Майката, остава детето като вътрешна фигура. Романът представя „убитото дете” (Юнг 1999), а чрез него имплицира и убийството на Майката, саморазправата с трансцендентната майка у човека. Голямото предизвикателство към индивида е да съхрани способността си да преживява Божественото дете (Юнг 1999) у себе си и да го проявява в живота. Самородните жестове на единството търсят нов език и го откриват все повече и в света на литературата. Убитото Дете-Слово трябва отново да изгука в първороден жест като в началото на романа, изчезналото дете в люлката на мистерията трябва отново да бъде призовано и открито, извикано да се появи „навън”. В колективния свят, пресъздаден в романа, Словото е лудост – показателен пример е Лудата Ана – но то може да бъде написано – писаното слово да стане път и акт на възкресението, литературата – инициация.
В уродливия кален град се появява Лудата Ана с „всичката нежност на света, всичката любов”. Чрез образа й се постига особен синтез на образите на Кошутата (в българския фолклор – дух-водач и прамайката, символ на Майката на човека – Богородица) и родната майка, с жестоката рана от историята и убийственото самообвинение, че е оставила детето си по време на преселението. Чрез Ана двата образа се трансцендират в съзнанието на Елада Пиньо – до най-трайната културна характеристика на архетипа на майката – безусловната любов към всички. Лудата Ана е трагичен символ на раната на душата в един свят, прелъстен от мрака, в който дихотомиите вилнеят на всички равнища на живота. В страховито изпитание и Ана като Пиньо е открила великото начало – „любов”, действителните му размери, и се е идентифицирала с него до непонятна за другите степен. С името на светицата, дарила на света Богородица, Ана скита – майка на майката на човека, гола истина, презряла дрехата на културата, слово, изливащо се с цялата болка от лудостта на цивилизацията и с цялата любов към същността на човека. Лудостен пристъп в свят, в който Синът Божий е обречен на безконечни кръстни мъки. Лудата Ана е жрица върху страшния огън на историята, почти непоносима икона на любовта, обгорена и жива. Елада Пиньо ще я приеме в сърцето си като символ на лудостта да останеш човек.
Още в първата си част романът представя като паралелни световете на Пиньо и Давид. Пиньо расте като детето на могъщата Гея и изживява едва Ованес като духовен баща – бог-творец на чудеса, който я приютява, приласкава и подкрепя, носи я „в бедрото си” като Зевс, за да се прероди в културата. А Давид и родителите му до блатото в „Бургаз” са трагико-пародиен образ на Светото семейство, изумително въздействаща алегория на болестта на цивилизацията от последните столетия.
Светият Дух влачи осакатени криле и тайно ги маже с лечебен мехлем, скрит в хралупата на Оста. Гълъбът Зелма лежи с пречупени криле и повръща, обладана в животински пристъп върху касапската маса сред сладникав мирис на кръв и вътрешности, облива я струя урина. Касапинът Тано е жесток и жалък творец на ред, гротескно-старозаветен бог, повярвал че „мъжът се ражда войник, понеже животът е война, борба за оцеляване е животът”. Арогантно и насилническо мъжко и унизено и малтретирано женско – крайна профанация на дихотомния свят в патриархатния пантеон на последната ера.
Синът е влюбен в словото, в книгите, в някакъв друг завет, дарен от майката. Поетът Давид също като библейския поет няма да убие Саул – символичния баща, чието царуване е призван да трансформира в нов морал и ред. Но библейският архетип се трансформира – Давид ще бъде осакатен от волята на отеца. Тано инициира „порасването” му до собствения си образец за мъжественост – решава да убие поета у него и да го превърне в наследник на занаята си. В мрака на касапницата – метафора на света на нескончаемото убийство на Христа – се ражда лудият пристъп на изкупителя – „от устата на момчето излиза жалостиво блеене, надмогва треперливия агнешки хор… Момчето прехапва език”.
Героят се уподобява с предадения, прободен, обруган спасител – сраства се със символа, „става” символа в инициационен пристъп, в изстъпление на същността си. Инстинктивно-свръхсъзнателно се идентифицира със сакралния архетип спрямо функциониращите в модерния свят десакрализиращи го модели: убиващия – убития. Този архетипов пристъп е сравним с инстинктивността на избора на малката Елада Пиньо в планината – да припознава в дървото по-добрия аз на съществото, да се завръща в този Аз-свят, да „става” него в дървото-утроба. И двамата герои преживяват пълна идентификация със символа на сакрално преживявания архетип. Този тип идентификации се появяват и в следващите романи на Керана Ангелова и имат специфична функция в прозата й: „извикват” мита, езика му чрез митическа идентификация на героя – превръщат героя в слово-мит. Тези екстатично-обсесивни пристъпи на архетипа са постигнати с различни повествователни техники, но винаги подмамват към очакването, че това е преживяването-познаването-инициационният акт, който ще експлицира един определен мит или преживявания му в епизода аспект в развитието на текста. Но често се оказват само подвеждащото начало на инициационния процес: етапи, изпитания по пътя на себепознанието-себесъздаването, митове-изпитания за героите.
Елада Пиньо ще премине през светове, в които Дионисий е подложен на саморазправа, „убит” още в началото на типа цивилизация. Попадайки в нови светове, героинята трябва да носи божествената енергия на Детето – Господар на Дървото на живота – извън буквализма на ставането дете на дървото-утроба, на ставането дете на Кошутата. Първо да „остане” човекът-Дионисий извън света на природата, после „Господарка” – Деспина – в статута си на слугиня-компаньонка. Трябва да понесе самотата на различния много пъти – да преживее прокуждането на Дионисий в перферията на модерната цивилизация, откритието, че там също е забравен – убийството на Кошутата. Да стане от горски човек Елада – да носи името на свят, чрез който името на Дионисий е запомнено. Но и на културната епоха, в която „идващия” бог трябва да бъде реабиритиран чрез език, разбираем за откъсващата се все повече от Началото цивилизация, за да не изпадне от подозирания като лъжливо слово мит.
Давид преживява идентификация с профанирания до „убитото дете” Христос, но в целия роман се „движи” между осакатения Христос и предтечата, от чието коляно Исус ще се роди. Библейският Давид е предопределеният да бъде воин на Господ, опрощаващ син, поетът на битието. Героят ще пътува към библейския поет в онтологичната мутация на религиозния и светски патернализъм, в която поетът е възможен, само ако се отхвърли господството на бащата в символичния му смисъл, поетът е невъзможен без Дионисий – единственият способен да „развърже” Сина от хватката на на деградирала култура.
Съдбата на детето Елада Пиньо е алегория на библейската фраза „На планината Господ ще предвиди” – по повод на отмененото жертвопринасяне на Исаак от Авраам. В живота на Давид библейският сюжет се трансформира – образът на Тано се оттласква от бащата Авраам към Ирод, убиеца на Витлеемските младенци и на собствените си деца (Матей 2:16). Романът разгръща противопоставяне на езическо и християнско и усложнява архетипната им идентификацията чрез напрегнато противопоставяне на колективно (на колективни версии на мита) и индивидуално (индивидуално преживяване на мита) в историята на двамата герои. Наред с това непрекъснато изтласква колективния мит към профанната му версия, преобръща инициационните посоки, води героите към „потъването” в онтологията на епохата и деградиралите й версии във времената: създава представата за липсващата утроба на мита-майка. Срещу детето в символичната му функция от началото на романа се издига не разпятието, символична версия на разкъсването-възкръсване, а прокруктовото ложе.
Прехапаният език на Давид е ритуално-символично самоубийство, чрез което се предпазва от проявление в ерата на антихриста дарът от Бога – Словото. Самоосакатяването изразява оттегляне му в единствения възможен „дом” – в дълбокия кладенец на духа у героя. Предизвикателството за Давид в романа е да възкръсне в името си по небивал начин – да обърне времето обратно – с челото напред към архетипа от Стария завет, но и да възкреси мъртия бог (Ницше) отвъд патерналистичната матрица на прототекста – да го надмогне. Такова е и предизвикателството на името Елада за Елада Пиньо. Романът отново поднася на избраника като в „Зана” най-важното изпитание – не да повтори „името”, а да стане нещото преди името, да реабилитира същността „през” името – отвъд всякакви подкрепящи колективни матрици – отново „от нищото”.
Чрез Давид се осъществява преходът от протолитературния културен фонд като архетип на езиковата самоидентификация към литературния архетип. Романът създава алюзии с литературата от описваната епоха – първите десетилетия на 20-ти век. Чрез образа на Давид библейският архетип все повече се преплита с ненатрапчиви отпратки към литературния регистър на индивидуализма, имплицира естетическата му митология, херметизирания Аз на символистите, постсимволистичните копнежи по завръщане от отвъдния бряг към земното. Появява се светът на поета – любими заглавия, коментари. Книгата за Давид е убежището, покровителствано от майката. Писането и четенето са съкровен език на единството между майката Зелма и онемелия син: в символично-алегоричната функция на образите в романа литературата (писането-четенето) е акт на единството между Майката и Сина. Общуването на Зелма и Давид поддържа енергията на възраждането на героя, а в края на романа стиховете, които пише Давид, са израз на преживяването на това единство като психична цялостност – думите на „вътрешния човек” намират проявлението си в творческия акт.
Той е предшестван от драматичен процес – отново жесток посветителски натиск на съдбата предизвиква духовните сили на съществото човек, протяга го натам, където ги има. Слепоочията също се силят да прогледнат другаде – в кладенец с нежна лилава светлина потокът на неосквернената божествена енергия. Давид непрекъснато се опитва да избяга нагоре – върху скалите над бездната, до върха на тополата, върху покрива на синагогата. Сякаш обхожда в неспирна ритуалност вертикал към неосквернения небесен Отец, вцепенява се като небе без земя за часове и едва се удържа от порива си надолу, от архетиповия стремеж да се въплъти. Но в света съединяването на Бащата-Майка от началото на времето е толкова невъзможно, че този архетипов стремеж загубва символиката си на висш акт на живота и се превръща в самоубийствен. Отчаяният му порив да раздели живот и смърт ще задвижи Великия космически духовен инстинкт и ще се появят в живота на Давид хора с очи като неговите, с очи, които потъват в кладенеца на духа. Едно незнайно досега братство от посветители учи героя да изтегля в света опорните точки към отвъдието: на „оставаща в света мистика” (Вебер 1993: 456), на „мистична съпротива” (Зьоле 1998: 57). Обезсиленото лоно на семейството ще започне да се компенсира чрез бащинска фигура, която ще го подкрепя в изпитанията.
Преди да замине за Испания Давид става свидетел и на полета на „гълъба Зелма” от синагогата (преди да се изпочупи в заснежената земя). Превъплътена в символа на Светия Дух, еврейката Зелма реабилитира себе си като майка-Дева на Сина в неистов пристъп на любовта, над и отвъд разума на света, за да се роди легенда. Зелма ще остане в романа неистово-печално слово на битието в касапския свят и няма да се умори да пише думите на любовта до сина си, да чертае с гълъбовите си ръце-криле думи от езика на немите в безконечната смърт на гласа му, да бъде слово-памет и път. Енергията на тази любов ще задвижи процеса на „освобождаването от произхода” – чрез Ана касапинът Тано ще получи възмездие и ще останат безсилни бесовете му, тогава най-после ще се завърне Давид. Но лоното на мрака ще продължи да захранва света – сякаш от блатото ще изпълзи и отново ще повилнее Тановата арогантност у хамалите.
Любовта събира земно и небесно в удивително пластично, експресивно-драматичното единство, което в романа започва да преминава през различно осакатяващи го сюжети по пътя от лоното на природата към световете на болна цивилизация. Тано и Зелма, дивите пристъпи на нагона върху касапската маса – това вижда Давид. Голиат беснее, отмъщава за собствената си обезнебесеност и все повече поглъща единствената рождено своя „земя” за сина. Този стар завет в живота си ще се опитва да трансцендира Давид, ще очертава в ритуал-пантомима с ръцете-криле широко, широко небе, за да го върне на света сияйно и реабилитирано, вместо неродените думи. В символично-алегоричния език на романа чрез Давид се изразява запращането на Небето далече в модерната цивилизация, небе, до което единствен път изглежда смъртта, херметизирането на небето вътре в човека, което трудно се проявява навън. Затова в романа той обратно на Елада Пиньо непрестанно се нуждае от „издърпване” навън, в материята. Възраждането на Давид непрекъснато поддържа алюзия с библейската етиология на човека – Адам – „земя”, „направен от земя”. Нея непрестанно светът му отнема, осквернява я, осакатява я – майката като тяло, материя и дух. В романа той извървява драматично пътя си навън и надолу, търси утроби, които да го отелесят в земното.
От дарилото го с духа, но обезсилено лоно на Зелма, Давид първо се устремява към друг майчински образ – към леля Мириам: по-близо до името на земната майка-Дева на Словото – в еврейския си корен. От тази друга духовна родина ще се завърне с езика на немите и пантомимата, с някакъв език, но все още далеч от словото си. Осакатяващият удар на хамалите ще сгърчи отново Давид в мълчанието, ще го запрати в топлата хралупа на хляба при сладкарката Ферсо, където може да продължи да живее между будност и сън, по-далеч от болката. Ще набъбват в душата му думи, ще заявява все по-силно себе си същността му – „Думите са другия в мен”. Ферсо е жрицата-чудодейка на материята тук и сега, самата тя – тържество на материята, закрилящ свят в бита. Тя не спира да меси тестото, самия символ на телесното, на тялото Христово. Във вечната трансформация на веществото в ръцете Ферсо въздейства на откъснатия от материята дух като жрица в мълчалив и безкраен ритуал – за завръщането на Божия дъх към първичната глина на Адам.
Но трябва да се появи най-сетне Елада Пиньо, за да изтръгне от вцепенението Давид, друга женска енергия, жив огън, за да се отзове най-после спящият огън на Твореца в слово-глас-битие – „Еладо”. Пробуденият Адам дава име на Ева, призованият Лазар възкръсва – „Говори, Давиде, излез и върви по света”. Елада – най-после откритата митична земя, културната плът на началото, в която словото може се роди ново и силно – Гея в живата плът на Елада, която зове божествено, властно и любовно Уран. Тя ще поведе небето и словото му отново към любими и отнети светове. Елада е името, което героинята най-после приема, защото е изречено от единствения Давид като негово Първо слово. Словото създава нов живот и за нея и го огласява пред Вселената: явява Елада. Словото Давидово пресътворява Битие в болния свят.
В този епизод любовта е заредена със символизма на космическото възраждане – осакатените изначални енергии на мъжкото и женското, на Дионисий и Разпнатия възкръсват и се устремяват обновени към ново сътворение на човешкото. Божественото дете разпуква шевовете на костюми, захвърля убийствените маски, надянати му от времената, за да се прероди в трансисторичния си смисъл – през имената и отвъд тях с челото напред – до сърцето на Майката и от него към Бащата. Това вече е мит за следхристиянската ера, завръщането на прокудените далече един от друг Майка и Отец у човека – нова култура.
„Елада Пиньо и времето” обявява още със заглавието си основната посока на пресъздаването на прозата – времето, а отзивите за романа говорят за постиженията му в тази посока – „Никой не си е играл така с времето в българската белетристика,… никой не е постигал такъв сложен възел от време” (Алипиева 2004). В това взаимно преобръщане на времената на героинята-автор и отвъдната Елада Пиньо, на онтологията на времената чрез Елада Пиньо и Давид непрестанно се поддържа линейност, която внезапно се оказва кръг или точка на едновременност времена-Време. Този пулс на Времето заразява героите, създава мистико-екстатично епическо поле с могъщи, неравноделни, непредвидими пулсации. Задвижва цял космос в духовна трансформация: предекстатичната еуфория на архетипния избраник (Елиаде 2000: 411) „пренася” в литературата пречистващия сърцата огън. Процесът се налага като всеобхватен, дава израз на вярата в способността на човека да се пресътвори, създава образ на възраждащо се човечество – мит, в който тръпне нова зора – обърната с челото напред към зората на човечеството.
В непрестанно набъбващия от смисли език на романа намира израз преживяна митология. Финалът я проявява готова за мита за Сътворението на Света, но романът я преживява „преди мита” и спира там, където може да започне някой от познатите митове. Целта му е автентичното преживяване на целостта на индивида преди „формула”-мит, „модел за пример” (Елиаде1998: 68), преди капаните на превода на „колективен” тип език. Целта му е процесът на трансформацията-самопораждане, споделянето му като чудо, като „най-хубавата дума” с другия („Папазини”) – с вярата, че у него също могат за бъдат пробудени светове.
„Елада Пиньо и времето” заявява тази вяра и – свършва. Защото, както и да изглежда, той е дете на мистерията. Не може нито да повярва в колективни митологии, нито в това, че трябва да ги създава. Само в непреставащото чудо на раждането от сърцето – всеки път първо и единствено, за всекиго – първо и единствено. Скоро детето в люлката ще изчезне отново, „погълнато” в сърцето на Времето, но ако го повикаме, ще се появява отново във времената ни. Романът ни предлага приключението да „станем” детето в люлката, да се оставим на Времето да ни поноси в утробата си и да ни роди отново от сърцето си: да си спомним истинските си размери.

Използвана литература
Алипиева 2004: Алипиева, Антоанета. Афоризмите на един живот като афоризми на битието.// LiterNet, 12. 08. 2004, № 8 (57).
Билен 2007: Билен, Макс. Литература и инициация. // Речник на лит митове, София, 2007.
Вебер 1993: Вебер, Максимилиан. Теория на степените и посоките на религиозното отхвърляне на света. // Идеи в културологията т. II, София, 1993.
М.Елиаде 1998: Елиаде, Мирча. Митове, сънища, тайнства. София, 1998.
Елиаде 2000: Елиаде, Мирча. Шаманизмът и архаичните техники на екстаза. София, 2000.
Зьоле 1998: Зьоле, Доротее. Мистика и съпротива. София, 1998.
Камбъл 2005: Камбъл, Джоузеф. Западна митология. София, 2005.
Камбъл 2007: Камбъл, Джоузеф. Творческа митология. София, , 2007.
Кирова 2003: Кирова, Милена. Време за роман. // Култура, бр. 28, 11. 7. 2003.
Леви-Бертра 2007: Леви-Бертра, Ан Дебора. Дионис, развитие на литературния мит. // Речник на литературнитемитове…
Ликова 2008: Ликова, Розалия. С епифанично чувство за света. // Мимезис и антимимезис в началото на новия век. София, 2008.
Моро 2007: Моро, Андре. Дионис, античният и неуловимият. // Речник на литературните митове…
Неделчев 2006: Неделчев, Михаил. Доклад за литературната продукция в Бургас, 5. 12. 2006. // Архив на ДБП към СБП.
Юнг 1999: Юнг, Карл. За психологията на архетипа на детето.// Архетиповете на колективното несъзнавато. Плевен, 1999.

Related Projects