Поредицата „Лица“ на Румяна Емануилиду

 

Д-р Добрина Топалова

   Поредицата на Румяна Емануилиду „Лица“ завършва – излиза петият й, последен том. Тя започва през 1999 г. и едва на 17-та година от началото й се поставя точка. Или не? Петте тома на „Лица“ се оказаха съдбовни за  творчеството на авторката – интересът й към изкуството, любовта й към театъра – те са причината за раждането на „Лица“ и за още петнайсетина книги, които се излюпиха от поредицата. „Лица“ е емблематична за творчеството на Румяна Емануилиду – заради твореца и изкуството – голямата тема в творческия й път, заради изследователската й страст в областта на културата, заради верността към факта, заради личния почерк.

Петте сборника обхващат изключителен по обем материал. Още след „Лица“ (1) издателят Анго Боянов казва, че  книгата е енциклопедична по характер, такъв ще бъде и всеки от томовете в проекта. Нарича поредицата Енциклопедия на творческата личност на нова България[1]. Ако някой се е съмнявал в това в началото на „Лица“, днес едва ли има нужда да бъде убеждаван в правотата на тези думи.

Цялата поредица представя 80 изключителни личности и чрез тях – лицето на българския интелектуалец през последните две десетилетия. Едно от лицата – Марко Ганчев, казва, че в една култура най-ценното си остават завършените личности[2]. Поредицата „Лица“ красноречиво показва, че авторката споделя това убеждение, че се стреми да представи именно този капитал на българската, а и на световната култура на предела между две хилядолетия: ярки, уникални личности, артистични светове със собствена неповторимост, но и дълбоката им свързаност с култура и общество.  „Лица“ създава памет, защото Има човешка мъдрост и бляскави полета на словото /…/, за които е жалко да изчезват без следа.[3]

Разгръща се около няколко фундаментални културни проблема, които естествено вълнуват творческата личност, но център на центрите е постижимостта на хармонията между индивидуално, социално и универсално. От поредицата може да се подбере материал за самостоятелно книжно тяло на тема „Творецът и България“, вероятно и достатъчно материал за друго – „Българският творец в културата на света“. Текстовете търсят единството на житейската личност и творческия Аз, стремят се към индивида в неговата цялостност, а въпросите я провокират да се прояви. Най-често към интервюто се добавят други текстове и изобилен снимков материал, които да осъществят тази амбиция – всичко, което е нужно, за да се постигне един по-цялостен, обхватен поглед към човека.

След „Лица“ 2 поредицата е приета като образец за  несъмненият възход на жанра на портрета и интервюто през 90-те години[4]. Основните текстове в нея са в жанровете на портретното интервю и очерка. Но общата стилова стратегия ги допълва с мемоарни текстове, авторски текстове на интервюирания, биографични текстове, с импресивно-есеистични текстове-фрагменти на Румяна Емануилиду, с автографи, записи от дневници, текстове документи… Дори само паратекстът в петте книги е показателен за интервюто като начин за изследване[5]. Всяка отделна част от композицията на портрета – от заглавието до автографа – се стреми към емблематичното за личността в различни ракурси – превръща се в знак за човека. Вижте няколко от автографите: Важна е следващата крачка. Защото аз не съм, което съм. Аз съм този, който ще бъда.[6] (Кирил Дончев); Аз съм българин. Обичам![7] (Стоян Памуков).

Творческият дух – той е нашето спасение[8], казва в интервю по повод на „Лица“ 2 Румяна Емануилиду. На страниците на поредицата живее именно той: творческият дух е героят на героите в тези книги. У всекиго той намира ново свое лице, нов израз в живота на човека, в творческия му почерк, във философските търсения, в естетиката на времето. Проявява се в удивителни житейски истории, културни изяви, в темата за пътя – не само като биографично пътуване, а и в най-универсалния му смисъл – като предизвикателство да бъдем – „Лица“ 2 започва с посвещението: На всички, които не `са се уплашили да вървят към себе си.

Самата поредица е израз на предизвикателството на пътя, израз на промяната в българския живот, на друго мислене за журналистиката. Живяхме в общество, което ценеше доктрината, а не личността, не желаеше личности, които стърчат над идеологическия му таван. В този смисъл поредицата „Лица“ е пример за нова публицистика, защото търси неповторимото у индивида, в пътя му през времена и социални заблуди, през отчаянието и вдъхновението. Този огромен корпус от текстове е четиво, в което много човешки истории витаят около големите въпроси на битието, търсят, провокират, отговарят –  как да сме повече човеци.

Този мощен битиен фонд в текста на „Лица“ дава отговор на въпроса –  защо трябва да се издаде в книжно тяло набор от текстове, които вече са се появявали в печата. Събрани в книжното тяло портретите проговарят и много по-силно като единични гласове, взаимно се подкрепят, проговаря и един общ многоцветен глас на българската култура, който трябва да се чуе във време, в което и държавата, и културната публика са отчуждени от него. Наред с всичко друго поредицата е начин да се противостои на културната криза в българския свят. Книгата печели пространство за културата и компенсира краткостта на медийния текст – за да бъде запомнено ценното, за да не се забравят имената на духа. Митко Новков пише, че „Лица“ 2 е пример за недостатъчността на медията, за приближаването на медийното до литературното – медиопроза – постмедиализирана литература[9]. След „Лица 2“ „Литературен вестник“ представя книгата като Интересен материал за изследване на новия журнален персонализъм[10].

Особено интересен феномен в поредицата е митическият ореол на личността. В „Лица“ 1 такъв ореол трепти около личността на Христо Фотев, в „Лица“ 2 – около Петя Дубарова, в „Лица“ 3 – около театъра на Бургас от най-звездните му години и „единомишлениците“, в „Лица“ 5 – около Апостол Карамитев и Руси Стоянов. По времето на създаването на текстовете някои от тях са вече покойници. Множество от интервюираните говорят за тези хора, за творчеството им – и за живите, и за мъртвите, в един или друг смисъл образът им започва да се създава преди да се появят текстове, посветени на тях в книгата. Името изскача естествено в потока на речта и постепенно  личността се центрира, придава й се знаковост. Така в книжното тяло буквално се възпроизвеждат митопораждащите процеси в културата.

Тези образи на личности, на Театърът АБ, на Града на поетите, Бургас, вече в една или друга степен са митологизирани в българската култура. Не става дума да се създават митове, а за нещо  особено ценно: да се наблюдава спонтанна митотворческа нагласа у различни хора, персонализмът като начин, по който се мисли за културата (М.Неделчев)[11]. В „Лица“ можем да наблюдаваме как митическото се проявява като инстинкт на езика (С. Василев)[12], как около творчеството и житейската биография на човека на словото, на човека на сцената, на художника се съсредоточават и открояват явления  с висока степен на семиотичност, с повишена знаковост – социални стилове, битово поведение, езикови жестове, форми на общуване, социални роли и др.[13] Можем да видим, че културното съзнание предпочита да представя идеалното в българския исторически живот чрез личността,  да откроява чрез нея емблематичното за епохата.[14]

Счита се, че митотворството се явява компенсиращ и хармонизиращ фактор  в националната ни култура – усилва се особено в периоди на културни трансформации, в които заварените онтологични матрици се преоценят и се търси отговор на битийните въпроси. Много от героите на „Лица“ се завръщат към миналото, с разочарование и тревога се вглеждат в настоящето – мисълта им преброжда различни социокултурни контексти, в които старите митове на тоталитаризма са рухнали, а митът за новото време вече е капитулирал – още в „Лица“ 1, само десет години след 10.11.1989 година. Можем да наблюдаваме как митотворството компенсира разлома на ценности, вяра, устои, как говорещият съзнателно или несъзнателно противопоставя личността, която въплъщава смисъла на съществуването в изкуството на мрачовитите  времена. Този феномен, който се проявява някак „по своя воля“, непреднамерено и естествено в поредицата, показва какво значи жив символ (по думите на Юнг) – как в случая личността, която много хора спонтанно избират за символ на твореца, се превръща във вдъхновяващ образ. Това е изключително ценна характеристика на поредицата „Лица“, защото тези процеси, когато са спонтанни, когато не са дирижирани от властта, сами по себе си са трудни за регистриране в достатъчно добър обхват.

Румяна Емануилиду пристъпва към творческата личност не просто с интерес – поредицата недвусмислено показва духовна близост и пиетет към човека на изкуството, съзнание, че мисията на твореца продължава на земята и след смъртта му, защото даровете му за човешкия свят са неподвластни на времето, но – както казва Кирил Дончев –  За да е изпълнил човек мисията си, хората трябва да имат памет за него[15]. В смутни времена, в които немалко от големите творци на България остават в забравата, в които мисията на духа изглежда ненужна, Румяна Емануилиду приема като лична мисия създаването на памет, усилието да съучаства на хората на духа, за да изпълнят мисията си – да се излъчи магията на духа, който носят, в публичното пространство.

Стремежът е да се потъне в нечий свят, до съкровеното. Общуването се разгръща във времето, пораждат се приятелства, нови текстове, портретите прерастват в отделни книги. За портрета на Юлия Огнянова разговорите продължават половин година. Година след интервюто с Надежда Захариева контактът продължава – представят го писма от Америка, в които се споделят впечатления от срещи, творчески проекти, раждането на нова книга, а после се появява и откъс от изданието й, и още едно интервю. Така портретът се разгръща в сюжет, който представя две съдбовни години от живота и творчеството на Надежда Захариева. Мнозина от интервюираните стават важни присъствия в живота на интервюиращата – така се ражда „Общество за духовни изяви“, едно сдружение, което основават повечето от представените в поредицата, за да подпомага творчески срещи и изяви. А наред с това отделни сюжети преливат в други жанрове и книжни тела – от поредицата се откъсват отделни фрагменти, разрастват се и заживяват самостоятелен живот: появяват се монографии за Люба Колчакова, Кирил Дончев, Димитрина Савова, Петър Слабаков, Цветана Гълъбова, Росица Данаилома, Руси Стоянов, появява се „Театърът АБ“, „Юлиада“, „Музикален Бургас“…

Изключително ценни документи в поредицата са и редица писма, извадки от дневници – от дневника на Петя Дубарова, а в петата книга – от дневника на Руси Стоянов, Бургаския Леонардо и др. „Лица“ е изключително ценна за всички, които се заемат да изследват българската култура. Дължа на авторката лична благодарност – не си представям изследването си за Петя Дубарова без следственото дело за смъртта й, което видя бял свят благодарение на Румяна Емануилиду в „Лица“ 2. Този документ[16] сложи край на всички опити да се създадат фалшиви версии, снизяващи личността на Петя и самоубийството. Четвърт век след злощастните събития стана ясно: осъществен е съзнателен и дирижиран погром над неподдаващата се на уравниловката личност. С цената на всичко: следователят констатира, че наказателната акция е нарушила две точки от действащия тогава Закон на народната просвета. Както добре е известно, друг съд за виновниците не е имало, но чрез „Лица“ 2 истината най-сетне бе доказана: престъпление е имало. Не се съмнявам, че и други като мен ще намират в поредицата „Лица“ изследователски находки и ще са благодарни, че в разгара на политическата истерия някой е съумял да се отстрани от площадната врява и да се вгледа в човека, в онези ярки личности на времето, които са живата култура на епохата.

Всеки от героите на „Лица“ преживява съвремието си и го вълнуват въпросите на деня: първата част на „Лица“ може да бъде описана и като книга за разочарованието от първите 10 години на демокрацията, втората – като книга на безпътицата, третата – като образец от миналото за това, как трябва да се твори, четвъртата  – като книга за търсенето на нов път, петата – като книга за пътя, който продължава независимо от несъвършенството на света… Поредицата е ярко свидетелство за историческите трусове на времето, за болезнените спазми на колективния свят, за вярата и разочарованието от новия живот, за изпитанията на твореца – до днес, когато държавата и изкуството все още говорят на твърде различни езици и взаимно се изненадват – в „Лица“ (1) Георги Попов казва: Какви артисти сме ние? Новите политици се оказаха много по-добри актьори от нас, господи, каква школовка! Ние можем да им партнираме само като декор[17].

     Как времената минават през човека, как се лекуват дирите им – в „Лица“ (1) Никола Ковачев признава: Усещането, че трябва да се изплюеш върху живота си никак не е лесно[18], а Георги Мишев припомня, че Гневът е киселина, която разяжда…[19] – нас самите. И в последната пета част на поредицата „Лица“ дирите на времето разяждат, но откровеното взиране във вчера напоява силата за следващата стъпка. А оцеляването на човека на изкуството продължава да е непрестанно усилие и все по-често да проточват пътища извън България (тази тема доминира особено силно от 4-тата книга). Чрез частни преживявания се откроява една обща драма, колективната тревога за духовността, човешкото ни усилие да бъдем.

Във времето на несвършващия преход и безконечните ни изпитания, се открояват колективните характеристики на българското. На страниците на „Лица“ откриваме забележителни народопсихологически  наблюдения, разрези на националната съдба, проникновени обобщения. Творческата личност се вглежда в пукнатините на колективната душа, осмисля кармичния фонд на нацията, провлачените от далечно и близко минало мисловни модели, които се оказват упорита болест. В началото на поредицата българският творец споделя болката от периферната позиция на изкуството в колективния свят и се стреми да се съхрани в една по-отчуждена позиция. Но в следващите книги от поредицата творческата личност все повече принадлежи на света, все по-дълбоко копае в корена му, в детството, за да заземи същността си, въпреки настоящето, за да открие други образци. В цялата поредица това търсене е основен определител на готовият да пресътворява непрекъснато себе си – един безценен човешки опит.

Читателят непрекъснато се натъква на един интересен феномен в текста: често се появяват вторично обединяващи нишки, някои от които нямат общо с конкретните теми на разговора – изскачат като каприз в артистизма на езика едни и същи „поетически“ мотиви в речта на различни творци. Пример за това е мотивът за пчелата в първия том на „Лица“ – и Николай Искъров, и Георги Мишев говорейки за проблемите на българското общество, прибягват до сравнение с пчелния кошер и неговите закони. Във времена, в които обществото е буквално обсебено от темата за политиката, този мотив изтласква в езика друго послание – на хаотизираното днес да противопостави онази вечна мъдрост на естеството, която хармонизира и създава: успешно може да бъде само това общество, което търси универсални образци и ги следва. Обединяваща функция има и темата за мястото, която се разгръща в няколко смислови версии и попада в различни стилови регистри: от митологизираното географско пространство през  тезата, че Поетът няма град[20] (Николай Искъров) до космополитния мащаб, в който творецът е вечният емигрант или в буквален, или в метафоричен смисъл. Самите понятия за пространство и време, ясни и еднозначни в биографичните фрагменти, в словото на твореца непрекъснато се изплъзват от всяка еднолинейност на мисленето и почти непрекъснато създават светове – образи,  които и са, и не са свързани с тук и сега. Не само говоренето за изкуството, за света на образите, а и тези оригинални езикови жестове създават образен фонд в поредицата. Едновременно съжителстват документалност и изблик над нейните параметри, публицистика и художество – сякаш се създават като контрапункти и непрекъснато се оглеждат една в друга две различни стилови реалности, две „книги“. Това единство  „заразява“ и авторското слово. Провокира го да надскача жанрови граници, да създава фрагменти, които продължават тази „игра“ на  стилово разноречие. Тези фрагменти изразяват още една двойнственост – една непрекъсната смяна на ролите на авторката на текстовете: едни дават израз на значимостта на твореца за националната култура от позицията на публициста, други изповядват човешкото й преживяване, значимостта на срещата за самата нея. Тази текстова динамика придава особен чар на авторското присъствие, хармонизира цялостния текст на портрета с особена изповедност и артистичност.

Авторката споделя, че при създаването на поредицата книгите сякаш сами се „събират“. В разговора спонтанно се открояват съдбовни свързаности, проточват се нишки към други хора на културата, които просто трябва да се последват. Румяна Емануилиду казва: Тръгнах след лицата си. Тази фраза придобива метафоричен смисъл в поредицата „Лица“. Книгите оставят усещането, че у всекиго от „лицата“ Румяна Емануилиду успява да открие нещо съкровено свое, че чрез другия се задвижва огледалото и по-ясно виждаш себе си, събираш лицата си – тази древна мъдрост днес изглежда добре забравена, не се практикува. „Лица“ стоят екзотично на фона на съвременния медиен жаргон, защото по всичко личи, че са сътворени с любов, защото са пример за това, колко е важно да надникнеш по-дълбоко у другия, колко са ценни не само за журналиста, а за човека изобщо изкуството да питаш и талантът да чуваш ближния. Те все повече са дефицит в културата, в живота ни изобщо. Не само заради уникалните си „герои“, а и затова книгите „Лица“ се четат на един дъх. Заради авторското присъствие в тях, вдъхновено от идеята, че общуването може да ни срещне с чудото и да ни припомни онова, което сме забравили, докато сме се учили от книгите, докато стоим пред екраните на компютрите. Поредицата „Лица“ стои като коректив на все по-отчужденото ни присъствие в света днес, създава друг свят, който ни липсва, от който се нуждаем, който привлича и вдъхновява.

 

Добрина Топалова

 

 

 

 

[1] Боянов, Анго. Книгата „Лица“ – своеобразна енциклопедия на творческия дух // Черноморски фар, 16 август 1999.

[2] Емануилиду, Румяна. Лица // Марко Ганчев: Поетът може да бъде само на страната на демокрацията. София, АБ, 1999, 183.

 

[3] Петкова, Ангелина. Интервю// Радио Стара Загора, 9 август 1999.

[4] Книгите на „Аполония“, 2000. Литературен вестник“ 20-26.9.2000, бр.28

[5] Симова, Живка. Интервюто – начин за изследване“// в. „Знаме“, 26 септември 2000.

[6] Емануилиду, Румяна. Лица 2 // Кирил Дончев: Време е да върнем изкуството вкъщи. София, АБ, 1999, 51.

[7] Емануилиду, Румяна. Лица // Стоян Памуков: Дори последната реформа нямада убие театъра. София, АБ, 1999, 114.

[8] Славова, Добрина. По първи петли//БНР, Хоризонт, 7 септември 2000.

[9] Новков, Митко. Медията никога не стига (постмедиализираната литература)// в. „Култура“, 24 ноември 2000.

[10] Книгите на „Аполония“, 2000. Литературен вестник“ 20-26.9.2000, бр.28

 

[11] Неделчев 1993: Неделчев, Михаил. На острова на блажените като сложен израз на литературния персонализъм. // Страници за Пенчо Славейков, София, Параф, 1993, 161-191.

 

[12] Василев 2000: Василев, Сава. Литературният мит Владимир Василев. В. Търново, Слово, 2000.

 

[13] Неделчев 2005: Неделчев, Михаил. Яворов. Литературна личност, истории на книги и стихотворения. София, Дамян Янков, 2005.

 

[14] Неделчев 1987: Неделчев, Михаил. Социални стилове, критически сюжети. София, Български писател, 1987.

[15] Емануилиду, Румяна. Лица 2 // Кирил Дончев: Време е да върнем изкуството вкъщи. София, АБ, 1999, 51.

 

[16] Емануилиду, Румяна. Лица 2 // Да съм слънчево момиче. София, АБ, 2000, 321-322.

 

[17] Емануилиду, Румяна. Лица  // Животът – театърът няма край. София, АБ, 1999, 12.

 

[18] Емануилиду, Румяна. Лица  //Никола Ковачев: Да се изплюеш върху живота си никак не е лесно. София, АБ, 1999, 275.

 

[19] Емануилиду, Румяна. Лица  //Георги Мишев. В мъглата. София, АБ, 1999, 54.

 

[20] Емануилиду, Румяна. Лица  // Николай Искъров: Докарахме я дотам бедний да помага с парите,а богатий с ума. София, АБ, 1999, 30.

 

Related Projects