Блог

Марин Бодаков – литературен критик: Това, което е за Северозапада Йордан Радичков, е Любен Петков за Югоизтока

Любен много обичаше да ни поднася като млади автори. Той благородно, търпеливо изчакваше ние да се налудуваме, нащуреем и постепенно някои от нас да дойдат на неговия акъл. И да видим силата, смелостта и спокойствието на ценностите, които той защитаваше и като белетрист, и като гражданин. По силата на вестникарските си задължения аз бях един от първите, които научиха за неговата смърт. И на тези хора, на които се обадих, че Любен си е отишъл, а какви планове ние крояхме за тази есен…, всички казаха: „Какъв добър човек…” Нито един не каза друго.

Добър човек и добър писател. Аз започнах да се питам какво прави неговите текстове добри като нямам предвид „качествени”, защото това безспорно е много качествена литература. Моят въпрос беше – какво ги прави морални? Или – какво събира в тях завинаги етиката и естетиката, равнопоставя ги.

През годините съм чел неговите книги, бил съм включително на награждаването му с отличието на името на П. Р. Славейков през 2009 година. Но сега започнах да разбирам какво действително прави Любен и аз го дължа на много добре подбраното заглавие на този последен негов том „Истории за малки и пораснали деца”. Струва ми се, че в това заглавие има едно напрежение, което преминава в цялото творчество на Любен и в текстовете му за възрастни. И това е, че децата и възрастните по своему съвпадат. И има една задължителна фраза, че всяко минало е детство.

Какво имам предвид? В тази книга ние се връщаме в детството на Любен Петков, в неговите златни странджански години. Но това детство като че ли се случва сега, като че ли то ще продължи да се случва. Да, безспорно има една фина носталгична жилка в събраните в този том текстове. Но, сякаш неговото детство оживява, докато той пише за него.

И това е само началото на една, според мен, изключително интересна писателска стратегия. На непринудената му страхотна дарба. Той умее да съчетае всички времена – и миналото, и бъдещето, в едно вечно настояще време.

Това е много трудно писане, което има двоен читател – едновременно и децата, и възрастните.

И това като начало. Второ – неговата страхотна дарба да разкаже мистерията на родната му Странджа като всекидневие. Тук няма никакъв патетизъм на писане, историите са обикновени, безобидни, но от тях много деликатно, ненатрапчиво струи величието на едно място, пред което Любен дълбоко се прекланя. Място, което го е направило такъв, какъвто е.

Продължавам нататък. Абсолютната равнопоставеност и размесване между факта и фикцията, между документа, чувствената памет и въображението. Те са така чудесно омесени, че ние започваме да четем алегория.

Продължавам нататък. Особено в средата на този том аз не съм срещал толкова фино преминаване от човек в природа и от природа в човек, от човек в животно и от животно в човек – такава забележителна хармония между аз-а и света. Ще си позволя една аналогия – струва ми се, че това, което е за Северозапада Йордан Радичков, е Любен Петков за Югоизтока. И най-важното за мен – това е книга по родинознание.

Много рядко човек може да попадне на толкова фино и силно противопоставяне на глобално и локално. Обичайно в българската култура патриотизмът е тежко думкане в гърдите и фукня. Писането на Любен Петков за Странджа, неговите чешити, неговите спомени, неговите мечтания и копнежи, миналото на Странджа, горестта му за настоящето, загубите на настоящето /на гори, ако щете/ – всичко това е опакото на онова, което се назовава патриотична литература. Този том, събрал едновременно текстове и за малки, и за големи, редом с предишните книги на Любен Петков, посветени на Странджа, включително книгата, посветена на Крушевец, всички те ни показват как може да се обича едно място. Да се обича, без каквато и да било претенция.

И за мен най-забележителна е лекотата, с която Любен говори. Разбира се, всички, които сме били негови приятели, докато четем – чуваме гласа му. Аз непрестанно имам чувството, че той ще отвори тази врата, ще влезе, ще свали бейзболната шапка, ще сгъне много внимателно шала, ще седне да слуша и ще се чуди с какво е заслужил всичко това. Защото той си знаеше много добре цената, знаеше какво може в литературата и тъкмо това го правеше много скромен, неподправено благороден. И като казвам скромен, веднага ще кажа – беше истински боец. Включително с текстовете, които пишеше за защита на горите, с идеите си за паметник на цар Борис IКръстител, с абсолютно достойното си и премислено гражданско присъствие, което беше присъствието на един голям писател и голям общественик.img_0002

Вашият коментар