Рецензии

За „сините часове”

G_Gavrilov-koricaБях ходил на моето място до реката. Вече не е мое. Отнеха ми го преди седем години, когато там, точно там, ме пребиха. Тъпо, без повод, дори не за да ми отнемат нещо, а просто да наранят, абсолютно убедени, че са прави, че аз съм някаква заплаха за някакво тяхно „мое”. Не ги познавах, виждах ги за първи път. Но историята не е за това. Отклонението вероятно просто нашепва, че всяка претенция за притежание, за обсебване, носи в себе си болка.
Обичах това място заради усамотението, шумоленето на реката и… момичето. Малко по-долу по течението имаше един вир – тих, не много дълбок и затова светъл. Обичах да гледам как лъчите на скриващото се вече зад дърветата слънце галят каменните форми на момичето, дават им последната топлинка за деня, преди влагата да започне да я пронизва… Обичах да си тръгвам от моето каменно момиче именно тогава – преди мракът да я превърне просто в парче скала. Затова – заради това преобразяване, си тръгвах винаги спокоен – знаех, че не я оставям в беда, знаех, че с утрото тя отново ще се върне, знаех, че погледът ми в късния следобед отново ще я съживи. Но историята не е и за това.
Не е и разказ само за раждането ни в погледа на другия, чрез погледа на другия, за живота, който той може да дари… или отнеме.
Не, не е и за това.
Промуших се през храстите и очите ми се плъзнаха по езерото. То рядко синее – твърде е изкуствено, а склоновете на планината край него са твърде стръмни, за да му отпуснат достатъчно небе. Но тогава беше синьо. А историята не е и за синьото. Нито за това, че то все пак намира начин да се появи… ако някой има нужда от него.
Историята е за светлината.
Погледът ми се плъзна по езерото и веднага бе притеглен назад – защото тревата непосредствено пред мен беше странна. И листата по клоните на дърветата бяха необичайни. Бяха много живи. Пронизително живи. Не бъбриви, не шумни, не крещящи радостта от живота. Не. Мълчаха, но ме прониза – без да нарани – усещането за красотата и пълноценността на живота. Вцепених се, не смеех и не исках да помръдна. Не разбирах…
Разбрах.
Всичко беше в светлината. Слънцето се беше скрило зад хълмовете, но прощалният му поглед не беше успял да го последва. Беше мек. Обещание. Това не бе силната, рязка, заслепяваща светлина, която сече контури… не – тя се плъзгаше меко, погалваше всеки лист, всяка тревичка, заиграваше се с всяко камъче, милваше взора и го подкрепяше в усилието да види. И той провиждаше.
Силата, мощта не е в яркостта или тъмнината – и двете скриват, понякога нараняват, но – в крайна сметка – са безсилни: преди и след тях винаги идва мекотата, която превързва рани, възстановява уязвеното, ражда живот. Винаги е там – преди и след. Неотменно. И чрез нея сме живи. Чрез вярата, че винаги идва…”
Така разказах на човешкото същество, което обичах и обичам задпределно, преди години, по телефона, моята история за „сините часове”. Разказах, а после записах „историята”. Бяха важни за мен – и човекът, и разказът. По някакъв начин събираха в себе си десетилетия търсене…
Съвсем скоро ще имате възможност да се срещнете – чрез Издателска къща ЗНАЦИ – със „Сините часове“ на Георги Гаврилов. С неговата нова книга с поезия. С неговия „разказ” за неговото пътуване в изследване на идентичността и нейните превъплъщения, за вплътняването на онова, което бе „Корабен дневник на книжната лодка”, в своите собствени, вече интериоризирани и – вече – често прозъзнати граници; точки на пречупване, често звънтящо болезнени, но и винаги даващи възможност за нов поглед, за друг прочит на разказа на светлината…
За мен безспорно най-зрялата, най-честна и най-свободна книга на Георги, на която имах честта да съм и редактор.
Една висока книга, даваща възможност и за нас да се издигнем по-високо – там, където слънцето още не се е скрило зад хоризонта…
Валентин Дишев – редактор

Вашият коментар