„Строфи на кръвта“, Васил Славов, ИК „Знаци“, Бургас, 2023 г.
Димитър Христов
Васил Славов се утвърди в българската поезия през последните десетилетия с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност. А неговите белетристични умения респектират с динамиката на изказа и внушенията, с ерудитските препратки и позовавания, с острото светоусещане за справедливост и жажда за човещина, за красота и хармония. Новата му книга „Строфи на кръвта“ е наситена с много сюжети и епизоди, споени от една емигрантска съдба, орисана от пристрастеност към родното и рода, към детството и прекъснатите нишки на роднинство и приятелство, на реализация – житейска и творческа. Тези двеста страници на книгата четох бавно, с наслада и с неистова обич и възмущение. Обич към детайлно ярките персонажи и пейзажи в паметта на нашето поколение от София и околностите; и възмущение от ударите на съдбата /разбирай: политическата диктатура и интелектуалната несъвместимост/ върху инакомислещите /разбирай: нормално мислещите/. Книгата изследва модела на остракиране и омаловажаване на значима част от няколко генерации българи, която не само че не се приспособява към сполетелите ги идеологически и икономически промени, а има и смелостта да опонира гневно, често пъти с цената на живота си.
Едно от определенията на самият автор за „Строфи на кръвта“ е: „Тридесет и три годишно емигрантство и едно посягане към Витоша и сенките ѝ. Автобиографичен роман с елементи на документална проза. Сюжет – като пребродване. Америка, репери на света, търсене, което не успява да назове себе си. Опит да продължа (разбира се в друг тон и с друга палитра) писаното от Атанас Славов в книгата му „С трева обрасли“. Родът е „revisited”, сенките са пренесени – второ – трето поколение емигранти. С българския си език, с българския си сън, с българските си стихове. С тази отговорност пред предците и „кръвта“, които могат, трябва и ще бъдат пренесени. Поетични разсичания. Просеки на за(въз)връщане.“ Това самоопределение е много важно, защото опитът да се щрихира жанрово такъв текст, може да ни отклони от основното, че поетът, белетристът, преводачът Васил Славов ни прави съпричастни на дълбоко драматични, поетични и колкото лични, толкова и епохални промени в битието на човека и човечеството. Четейки, осъзнаваме, че в животоописанието на образи, епизоди, пейзажи – градски и природни, стълкновения на идеи и хора, с езика на прозата, със сетивата на поета, с ерудицията на преводача, отделният човек носи в себе си белезите, конфликтите и страстите на планетата. Тази остра сетивност е резултат и на постоянното състояние на духовно израстване-борба за оцеляване-бягство-завръщане-бягство и т. н., все с цел за преследване и опазване на истинските цивилизационни ценности. Неистовото състояние на Аза произхожда от това, че личността е поставена постоянно в предела на тревогата, в дни и години на съдбовен избор, в търсене на изход и в сблъсък с нерешими проблеми. А те са нерешими, защото духовно извисеният човек носи не само своя товар, а и тегобите на рода, на поколението, на всички хора. Затова са болезнени загубите на приятели и съмишленици, на съкровени семейни и творчески тайни. А споделянето им с читателя се превръща в драматична изповед и самосъд. Но лирическите, есеистическите, сатирическите отклонения в текста стоплят и вдъхват увереност, че богатата чувствителност е възможност да не се подчиниш на алиенацията и уравниловката, на равнодушието и еснафлъка.
Днес този тип сърдити писатели не са като сърдитите млади от миналото. Днес това са зрели, препатили стоици, които се изправят пред злото и воюват срещу всички негови форми. Те не само констатират и страдат от антихуманната реалност, те се борят, те се жертват и на тях не им е достатъчен пасивният бунт. Те са сърдити и на себе си и могат да се самобичуват, а техните бягства и завръщания не са слабост, а начин за разширяване на траекторията, за изостряне на рецепторите, за преосмисляне на спомените. В София, в Ню Йорк, в Париж или в Созопол те избират свободата, макар да казват: „Свободата – право на Избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.“ За да стигнат до извода, че емиграцията на България е раната и богатството ѝ.
И все пак, неосъщественото завръщане не води до митологизиране на емигрантския живот, на американската мечта. Тъкмо обратното, В. Славов споделя както своите трудности и преживелици в САЩ, така и мъчнотиите, и несретата на българските емигранти, особено на онези, които имат талант и изяви в литературата, изобразителното изкуство, музиката… И тук сърдитите зрели хора могат да си служат със самоирония и сарказъм, да разкриват дълго премълчавани и неудобни истини, да разделят носталгията по родината от принудата да напуснат, да потърсят спасение. А да си изкарваш прехраната с тежък физически труд и да си се посветил на изкуството е върховно изпитание и достоен пример за разглезените обгрижвани „колеги“.
Сърдитите зрели хора са сърдити на себе си и на света, защото са самовзискателни и дорасли за един по-хуманен, по толерантен, по-креативен свят. Това е едно от основните послания в „Строфи на кръвта“ от Васил Славов.