Проф. Божидар Кунчев
Един роман за проблемното човешко съществуване, за мислещия, неудовлетворен, раздвоен, с недостатъци и качества човек, поискал да намери себе си. Да намери онова в себе си, което ще му помогне да загърби установените навици, онова, което е досадата от измъчващите го баналности. С други думи – роман за човека, пожелал да се пробуди, за да намери своето Аз на едно по-различно равнище. Бих казал, че това е роман за безпокойствата на съзнанието, за човека, който трябва да преосмисли живота си. Роман за човека, опитващ се да се добере до опорната точка, за да го има по-нататъшното му съществуване. Темата е отколешна, привличала е неведнъж творците с усет за светлото и тъмното в душата на човека, за неговата противоречива същност, за участта му сред предизвикателствата на живота.
Един философ казваше, че „Нашето земно предопределение е вечната грижа, вечната незавършеност“. Друг един говореше за човека като „неясно същество“. А един френски писател и философ бе ангажирал съзнанието си с мисълта за трагичната ситуация, каквато е породилото се внезапно чувство за безсмислие, на което трябва да се отговори, ако искаш да се спасиш. Позовах се на казанато от автори, които неизменно са обговаряли различните аспекти на човешката участ, защото споделеното от тях подсказва, че на Хайри Хамдан не му е било лесно, поискал се да ни разкаже за своя герой с неговата „незавършеност“, с това, че и той е някакво „неясно същество“, което въпреки това разбира, че трябва да заживее занапред като нов, пробудил се човек.
Ще успее ли Андрей, който е героят на романа, да стигне до търсенето познание, до отговорите, които са го вълнували като възможното решение на проблемите му? Андрей е редактор в едно престижно издателство. Той е ерудиран, мислещ и чувстващ човек с нагласата да разбере себе си и своето време. Жена му е починала. Има друга жена, англичанка. Има женен в Америка син, с когото рядко се чува, но един ден той ще се завърне с жена си и малкия си син. На пръв поглед нищо необикновено в живота на Андрей, един живот като на мнозина други, на мнозинството, което се е предало на своите навици, за да не иска или за да не може да живее другояче. Но ето че онова вътрешно недоволство, онази измъчвала го неудовлетвореност изведнъж го заставят да предприеме нещо. И Андрей, заминал на почивка в Бургас, за да бъде в непосредствена близост с морето, което обича много, решава да напусне издателството. Решава да се дистанцира рязко от досегашния си живот и да остане неопределено дълго в Бургас, тоест на другото място с онези други отговори за смисъла на съществуването. И оттук натакък виждаме какво се случва с героя, в чийто живот навлизат различни хора – жени, мъже, писатели. Авторът ни го представя и като егоиста, какъвто неведнъж е бил, и като човека, който мисли, който може да бъде съпричастен на болката на другите. Другояче казано, Андрей е на трудния път към по-доброто, по-истинското в себе си, за да крачи с тежкия товар на своите противоречия и с надеждата си за промяна.
Едва ли е нужно да споменавам за различните епизоди в живота му, след като е напуснал София. Те предполагат да ги осмислим в контекста на неговите непостоянства и раздвоеност, и в контекста на темата за пожелания избор за самонадмогване. Андрей не спира да търси, не иска да се откаже от въпросния избор. Но ще се случи пак да бъде недостатъчно отговорен пред себе си и пред другите. Затова и някои от постъпките му ни дразнят. Но ние вече сме разбрали, че той няма да се откаже от решението си за промяна. Както и да заживее занапред, той ще има опорната точка на мисълта за срещите му с другите, с техните болки, с надеждите и мъдростта им, с мисълта за малкия си внук. И за бездната, над която сме винаги надвесени, но в която не бива да паднем. Защото чудото на живота с доброто и злото в него е само по себе си опора. То е смисълът да бъдеш с другия, за да надмогнеш своята себичност и така да бъдеш със себе си.
Авторът на „Повикът на Бездната“ е сътворил образа на един наш съвременник, нееднозначен, привличащ ни и понякога отблъскващ ни. Разказът му за него е повод за много размисъл, както и повод за онова себевглеждане, което става всеки път, когато сме прочели една таланливо написана творба за човека и дилемното човешко съществуване.