Добрина Топалова

„Леванте“ – последната поетична книга на Керана Ангелова е една от най-силните й книги изобщо, емблематична за авторския й почерк. Може и да не знаете, че Леванте е летен вятър, духащ от югоизток, сух и топъл, но аурата на думата въпреки това ще ви поведе – към Юга и Изтока в символичния им смисъл: към люлката на живота – към детството на човечеството и първото слънце, към  тишината, която е дзен и спонтанната духовност на детството. Леванте е символ с множество функции, но преди всичко –  екзотика на духовната чувственост – това е кодът „Леванте“ в тази книга. Посвещението в началото на книгата визира  рождените й обятия като семейно-космически: „Родиха ме, отгледаха ме, създадоха ме: майка ми, баща ми, планината, морето. Бог неслучайно ми даде точно тях – наведнъж. Искам да им се поклоня.“ Този митически фокус към земния живот за пореден път в творчеството на Керана Ангелова издърпва битието в онези чувствено-онтологични мащаби, които карат читателя да си спомни истинските си размери („Елада Пиньо и времето“).

Светът на „Леванте“ се заземява в една  нагрята от слънце сарматско-понтийска/ и левантийска земя („Цветно“), сегашна и отворена към непребродимите дълбини на времена и животи. В нея духат екзотични ветрове от осемте посоки на света („Леванте“), отвъд хоризонта й се спотайват неизброими хоризонти за сетивата („Хоризонт“). Земя, от която се вижда как с едно завъртане на дланта някой отвъд създава 2 сатурнови пръстена, за да озвучи самотна вселена („Сюжет за дълъг разказ“) и как алчно вдишва космоса първата риба от времената на Сътворението. Тук блаженството се преживява и от гласа на пролетната мотика в лозето („Лозето“), и от неземната музика на ангел с цигулчица („Някъде“). Малкото и голямото, древното и модерното, тукашно и отвъдно са не толкова едно до друго, а едно в друго – навичните йерархии и разделения отпадат някак от само себе си („В тишината“, „Балада за баба“).

Това е богат на живот свят –  в него всичко е същество. Цветовете са сякаш прясно сътворени и неизчерпани, всичко трепти, енергията вибрира навсякъде,  толкова интензивно, че всичко „става“ тяло, сякаш си спомня първичността на тялото, изпълзяло от Водите: искрят люспите на въздуха („Сенки“), люспите на радостта блестят („Мястото“). Всичко е младо-древно-безсмъртно, разискрено, по езически неистово.  Преображението на видимото е непрекъснато, сътворението не спира – от нещата към праначалата на живота и обратно. Чудновати метаморфози заплитат енергиите на пластове памет („Атавистично“, „Архетип“, „Антично“), а времето умира и се преражда – сякаш от първите води се издига свят  – бълбукат думи зелени („В планината на свечеряване“).

За пореден път се проявява с пълна сила типичното за творчеството на Керана Ангелова разпадане на границите между човешко и божествено. В този свят господ има много и най-неочаквани лица, надничащи от лилавата главица на цветето Обикновено безсмъртниче, от  космически скафандър, от едно опушено стъкло отвъд. Човекът сътворява като господ, а господ прави като нас – ние гледаме лунното затъмнение през опушени стъкла, а той също е вдигнал опушено стъкло и гледа нас, за да не е самотен („Слънчево затъмнение“). Господ е глас, който „казва“, когато в душата набъбне поривът да твори, но не като далечният повелител, а като духът-глас. Когато е видян „отвъд“ неподозираните ни размери, той е също тъй непредвидимо щедър, копнеещ и раним като човека в тази книга.

Времената се събират и обръщат посоката си – както и да изглежда, все към първородното същество, което може да „стане“ другото в-Майката (Дионисовият човек е буквално навсякъде в творчеството на авторката, вечният ни двойник от Началото, „развързвач“-освободител на потъналия в ограничаващите и осакатяващи условности на модерния свят герой). Паметта-древност е коректив на осакатяващи-заслепяващи твърдения и мълчания. В света на Керана Ангелова се е случвало и преди: древността може по каприз да вдиша монотеизма обратно и безцеремонно да редактира премълчаваното Детство Исусово по своя воля – „Антично“. Ако душата не разбира боговете, сочещи пътя на спасението, тогава е нужно дете, което да те научи как да утешиш душата-детето у себе си. Душата трябва да стане Майката, да задиша с пълна сила митът за Началото:

…боговете насядали в кръг

над главите им нимбите закачливо подскачат

като емотикони в компютър

най-малкият внезапно изгуква

долазва до скута ми настанява се

и се вкопчва в душата ми

с десет розови млечни пръстчета

като във виме

бозае

топла амброзия вечност

Ефектът на литературната пародия е буквално навсякъде, от видимостта на езика до митическото ядро на текста, което „прави“ собствена и неочаквано цялостна митология – нека припомним, че именно Керана Ангелова постави до евангелието за Бащата евангелие за Майката във „Вътрешната стая“ и запазена марка на творчеството й е реабилитирането на Богинята във всичките й аспекти. Ефектът пародия преобръща вери, догми, иконографии, огъва митологии, осъществява процедурата преоткриване на архитекста и реабилитира „тоталния човек” (по думите на Елиаде) със  запомняща се емоционално-мистична лекота, спонтанност. И в „Леванте“ повече от ясно е заявено, че това е феноменология на детството, че за творящия субект това състояние на духа е било, е и си остава естествена проява на собствената природа, осъзната и сакрализирана в зрелостта. Изключителната мистична доминанта на преживяването преминава с детинска лекота през вкаменелости в колективното съзнание, но не оставя у читателя усещането за нарочност и за разрушаване на заварени форми, дори не загатва за усилие в тази посока. Още в най-ранното творчество на Керана Ангелова (стихотворението „Животът“) се  кодира този тип чувственост в една преживявана частна митология, която  изтегля силно напред рождената вселенско-космическа утроба на индивида. Тази изконна памет-природа на същността придава на земната форма специфична „мекота“ и податливост, тя става просто „слово“ на енергията на живота, в една непрекъсната метаморфоза, предназначена да „изговори“ битието. Такъв тип чувственост инстинктивно остава в универсалната парадигма, остава чужда на идеологическия регистър като такъв, в най-обобщаващ смисъл. Ярък пример за това е спецификата на баладичното в тази книга – от „Балада за баба“ до „Сюжет за дълъг разказ“ баладичното неведнъж отиграва пародийно-иронично патетитическите навичности на трансформацията живот-смърт-живот.

В първото стихотворение на „Леванте“ „Онази поляна“ не е трудно да се разпознае самобитна версия на добре познатото (баладическо по презумпция в българската литература) поетическо сътворяване на символичния център. Но тук не може да бъде открито функционално колективно митическо ядро, нито типичните колективни болести на човечеството: сякаш субектът никога не е изпадал от сътворенческото първоначалие в историята, от първоначалното единство към фрагментирането му в какъвто и да е аспект – като се започне от питомно-диво, та до фрагментирането на човечеството в етнически и социален аспект. Сякаш Първото време е с ненакърнена активност. Границата между човешко и божествено е функционално невалидна, независимо от тленността на човека, а присъдата/одобрението не се очаква нито от висш съдник „горе“, нито от някакъв висш съдник от човешкия свят. Човекът е бог-съсъздател, светата му троица са Живот-Любов-Завинаги. Видимо-невидимо е Писанието му, недостъпно за човешкия свят. От сегашното-изначалното-вечното са съществата – митически, ярки символи на архетипите на Началото. Самата идея за героическо се разпада, поради липса на всякакви фиксации върху временното, върху това, което може да създаде идеологическа в най-широкия смисъл конструкция. Сякаш социалната сфера още не се е случила и единственото изискване към човека е да има милост към себе си, да умее да се види като вълна от вълната на живота, като душа в безкрайното преображение на космическата душа:

хайде каза

вземи си онази поляна

разстели я овално разлисти я грижливо

и пиши върху нея със слюда от охлюв

и живот напиши и любов

и завинаги

напиши сред поляната пламенни макове

напиши таралежи сребристи

и мравки мастилени

с вцепенени от жегата древни очи –

като влъхви унесени

нека се влачат

хайде каза

вземи си онази поляна

напиши скакалец грамофонче и влюбени

нека стенат в тревите дълбоки

нека пеят и плачат

нека стенат самотните влюбени

напиши върху лятото бяла вълчица

със настръхнали бозки

и с очи като ясписи –

да помоли за милост козлето сираче

нека легне до него

нека дълго да плаче

хайде каза

вземи си онази поляна

разпилей сред тревата ѝ думи и вопли от песен

разкажи си живота

разкажи го със милост

и нека охлювът го подпише

И  последното стихотворение в тази книга се опитва да подари на читателя подобно преживяване („Хайде“) – едно пътуване в утробата на планината,  докато тя ни разтваря атом по атом/ докато се превръщаме/ в хладина в жужене на комар в топлина на узряла къпина/ в пустота в блаженство.

Митическата визия за единството на индивид и космос най-често се изразява чрез атавистичната памет за Началото („Атавистично“).  Поезията често възкресява древната символика на на рибата и птицата, непрекъснато преоткрива същността ни на крилати („Заклинание“). Двата символа едновременно напомнят за онези „Сестри Ерато“ от ранната поезия на Керана Ангелова, метафори на дарбите и епифании на удвоения образ на богинята, но изразяват и нов етап на единството си – в облака от ухание душата ми плува/ като въздушна риба („Мястото“). Митическата двойка птица-риба версифицира антропогенезата и атавистичната самоидентификация на субекта сякаш „мотивира“ и бързия инстинктивен полет към избухващи вселени и отвъдия („Сюжет за дълъг разказ“, „Антично“), и умението да се връщаш към първородните утроби на битието, в преживяването на едно избавено от забравата първично състояние. В „Архетип“ съществата делфин и човек се вглеждат едно в друго и виждат през очите си, че помнят еднакво: щастливото детство на света.

Детството е другият образ на дълбините –  най-дълбокото на моя живот („Тук“). Светът на детството, родният дом като космически център, животът, изпълнен с тихи чудеса и божествени  звуци, с хора-посветители, дарени да ги усещат, готови да ги творят: в най-дълбокото оживява  атавистично-езическа, мистико-магическа чувственост. Родовото се проявява в образи едновременно съкровено неповторими и архетипни („Миг“). В този свят битовото и чудото са едновременни, едно митическо пространство-време, в което нещата са като за последно – толкова мощно проявени, чак непоносими („Кръгъл сън“). Този свят е толкова сакрализиран, че дори и отвъд душата ще го жадува като рая – „Молитвичка“ – да се завърне за миг в родния дом в свещен ритуал на неугасимата любов: да пристъпвам бавно да е на ранина да е тихо ранимо предвечно.

Човекът е неистово жив отвътре, езичник-бог. Някак „вековечен“ като стареца на брега от едноименното стихотворение. Някак извънмерен е човекът като онази жена на брега („Спомен за Царево“), която привъзва лодката на рибаря с косъм от плитката си, пее наум песните на стихиите със същите думи като тях,  призовава с африканския вятър Сироко бурите на страстта. Малката старица в стихотворението „Суша“ напомня за древни чародеи и богините от древността. Тя е самото свидетелство за божественото, спотаено у човека, а ние сме се отчуждили  толкова от тайнството и чудото – и у себе си, и у другия, като богати наследници, които подритват завещание.

В дълбоката провинция на детството, в модерния град, завръщането в Странджа –  това пътуване окръгля композицията на стихосбирката, а сезоните наситняват ритъма й, но винаги остава кръгът на времето. В него се променя само светът на видимото, но метаморфозите му остават все тъй инстинкт на проявяващия дух. В града се преживява същият спазъм в душата за бог без причина („Кръгъл сън“), както в детството, зад обичайния ежедневен глас на улицата пулсират архетипови състояния на битието („Под прозореца“). Ако завръщанията в детството и в планината търсят очите на съществото, за да провидят себе си, да намерят път към собствената си душа, в самотата на бита си, копнеещ по единството, модерният човек открива око в прозореца („Малка синя Мерилин“).

Темите за морския град и планината имат своя многоаспектна свързаност в  текста – маркирани са с общи мотиви, образи, състояния, оказват се едновременно сегашни и свръхвремеви. Но най-дълбоката им връзка произтича от погледа към света – очите имат същата творяща сила, каквато притежават във „Вътрешната стая“ и „Улицата на пеперудите“ – два от романите на Керана Ангелова, в които окото е основен символ. И в лириката потъването в очите на съществото се появява като опора за медитативно преживяване, най-краткия път към детството („Картина“), то може да роди онтологична светкавица, екстатически взрив от образ-смисъл, самороден мит, от който избуява щастие („Архетипно“). Най-често митико-символичната обработка на образа на животното го поставя в статут на посветител. Но статус на посвещение има и „поглеждането“ под, вдън кората на дървото. Осезаването на единството е върхово преживяване и тема с магически статус: то е потъване в инстинктивната psyche на съществото, пребиваване в космическата душа, „ставане“ другото, завръщане-прераждане. Такива мигове винаги се сакрализират като най-истинни проблясъци на познанието/себепознанието.

Осакатяването също e основна тема в творчеството на Керана Ангелова – и тук откриваме сакат гълъб, еднооко куче, ветрена мелница с единствено крило, осакатена душа. Еднокрилата мелница, метафорично-алегоричен образ на човека-поет опитва да свисти /свободата („За крилете“). Не мели брашно, но движи върти издига снишава, защото нейната работа е да върти до премала – да свисти: свободата. Еднокрилите продължават да бъдат това, което са, защото е непокътната същността им.

Страшно е обратното – самонадеен изстрел убива птица („Заклинание“), деца пребили щъркел („Объркано“). Убийството е преживяно като само-убийствено действие. Човекът е толкова отчужден от природата у себе си, че в „Объркано“ се постига шокиращ израз на така нареченото митическо отделяне. Сякаш се извършва ужасяващо издевателство над неизброими културни пластове, през които преминава сакрализираният образ на щъркела. Той не просто е загубил символичния си смисъл на медиатор-вестител, донасящ божията милост, на змиеборец, пазител на живота… В стихотворението се срива и като образ-икона, чрез който в новите времена приказно се версифицира антропогенезата – той донася на този свят бебетата. Тук щъркелът умира от мъка, защото го пребиват същите тези деца. Образът е десемантизиран докрай като знак – просто животно, но и в този му статус  убийството говори ужасяващо за човека. И образът на детето се десакрализира и профанизира в акта на убийството. Стихотворението откроява страховит „крах на митологията“, ако си спомним за Константин Павлов, но тук не се сриват идеологеми- лъжемитове. Тук убиват древното сърце на мита, защото изглежда е непоносим за човека, какъвто е, дори в детството си. Това е толкова тъжна история за апокалипсиса на духа, че си спомних за страховитото пророчество на Иван Методиев, че  „ще се роди Исусът наш/ с бял прилеп на челцето“. Сякаш и тук езикът може да подивее, както писа за Константин Павлов Светлозар Игов, затова в „Объркано“ се казва, че такова нещо не бива да се говори, сякаш трябва да замълчим, за да не усилваме като реалност историята, да не вливаме енергия – да я обезсилим…

Но настоящето ни може да роди и друг сюжет – „Градски сюжет“, в който ще бъде спасена от децата костенурка, ще бъдат призовани всички като съзаклятници, сякаш да спасяват целия древен сегашен и бъдещ живот. Отново митически символ, но костенурката извървява обратния път на този, който очевидно е извървял щъркелът като символ – от десакрализиран образ в началото на стихотворението обратно до митическия си ореол.

Темата за писането, централна за цялото творчество на Керана Ангелова, в „Леванте“ е многоаспектно проявена – писането, пишещият човек, книгата като откровение, четенето като друг живот, великият майстор Маркес, който си отиде – отвъд, във вечното Макондо…

Писането – с него започва всичко в тази книга („Онази поляна“).  Импулсът е сакрализиран и много често предизвиква ритуалните регистри на словото, специфичен митос, видим още в именуването на текстовете: възхвала, заклинание, молитва. Творчеството се преживява като магическо действие с онтологичен смисъл и мистична сила върху живота. Писането е акт на призоваване на съществата за ритуално повторение на божия сътворенчески акт. Писането е ритуал на себе-осъзнаване в космически контекст – постигане на Единството. Отново се срещаме с една от големите идеи в творчеството на Керана Ангелова – писането е път към древния ни Аз, към двойника ни „отвъд“, оня, който никога не е забравял Началото. Сливането с него е върховен акт на лечението и духовното разгръщане на човека, преоткриване на духа като природа, като инстинкт.

Словото има свой самостоен живот в живота на твореца – всеки ден жената, която пише, от едноименното стихотворение, преживява попадането си в оста на светлината – ослепителни думи, слънчев прашец по лицето, златното око на небесния бухал/ пуска лъчи запалва залез/ като за последно. Всеки ден преживява сътворението като за първи път.

Тленността се мярка като мотив в редица стихотворения – в „Картина“, в „Разходка“, „Брод“. Смъртта има статус на тема в „Балада за баба“ и „Сюжет за дълъг разказ“, но се насища трагически в „Леванте“ – вятърът Леванте донася познанието за тленността на земното изобщо и сякаш предвестява обезлюдяването на един любим кът на земята. Смъртта постига апогея си като тема в „Ангеле“ :

пълзят по клоните на дърветата вледенени змии с бляскави ризници ангеле нежна е зимата оплаквачки на смърт в другия край на селото пеят сладостно до забрава болката ангеле бяла е зимата с черни зеници кладенци празни усойни отвътре светла е зимата три луни греят оцъклени двете в очите ми вцепенен е езикът вкоравени са думите като остри фосили по стъклото рисуват тишина и отвъдно безмълвие ангеле и рисуват гола жена с корем до устата гази преспите гълта луната и викът ѝ кръгъл увисва в небето като вопъл на Мунк насред бялата Странджа загърни я с крилете си ангеле утеши я.

Смъртта е тотална, застига и думите – безсилни да проявят друго освен нея, рисуват символ, който е „всичко“: и смъртта, и земята-планината-богинята майка, която преживява смъртта, и космическата душа, която оплаква края на един свят. В образа има толкова космически мащаб и експресия, че човек си спомня въздействената сила на пеещата и идеща смърт и плача на земята-родилката от Фурнаджиевия свят.

В света на „Леванте“ доминацията на сферата е безспорна:  овално трябва да се разстели онази поляна, за да напишеш на нея с милост живота си, трогателно кръгли прозрачни са сълзите на детето, обла мъгла пълзи по стъклото на семейното щастие, викът на човечеството е объл и синеок, кръгъл е сънят за детството, слънчогледите са съвършено окръглени… Това е типична образна визия в творчеството на Керана Ангелова изобщо: кръгът и сферата функционират във всички аспекти на текста – смислови, композиционни, в техниките на хронотопа, в иконографията на образа, дори в митоса на словото – то винаги е в някакъв смисъл ритуално възкресяване на Майката, ознаменуване на вечността, хармонията и единството (в Бога/Богинята). Лирическият субект в поезията на Керана Ангелова и пишещите герои в прозата й постигат целостта си, когато „станат“ сфера-вселена, побираща безкрайното едно-в-друго, сфера-вселена, в която бинарностите буйстват, но се оказват укротени. Полюсите са осъзнати като  аспекти на проявлението на същността-сфера на земята (Достатъчно е да си спомним за Небесна и Антула от „Вътрешната стая“, които в края на романа осъзнават, че всяка от тях, напълно противоположни версии на женското, всъщност не е цяла без другата).

В този творчески свят ядрото на сферата е много мощно, родено и укрепнало в онова магично детство, пълно с чудеса, затова колкото и да се проявяват центробежности вътре в сферата, колкото и да се поляризират живот и смърт, минало и настояще, древност и модерност, ядрото бързо ги придърпва към себе си и едно към друго. Ако на единия полюс се появи толкова чувствено-потресаващ апокалиптичен образ като в „Ангеле“, то веднага след него в тази книга застава „Насред болката“:  призовано е слънцето и отново оживява богиня с пълна мощ – от върха на отсрещната планина разперва роклята си / богинята на светлината. И отново започва да пулсира златната жила на безсмъртието. Може да проплаква осиротяло детето у тебе с гласа на нощен чакал („Аз баща аз майка“), но  можеш и да спасиш детето („Излет“), дори да приютиш човечеството като малък Палечко в лявата предсърдна камера на сърцето си („Онова човече“). Може да изтръгват много пъти езика ти, но думите пак да се раждат звънтящи, думи – прошка и милост за всички („Тази вечер в планината“).

Затова и тази книга на Керана Ангелова ще ви накара да се почувствате приютени в чудото на живота, осенени от златната жила на безсмъртието – не защото в нея няма да откриете мрак, страдание, самота, смърт, не защото е обезценила сложността на битието. А защото успява да изпише живота със милост  върху онази поляна, да го види през очите на птицата-риба и на детето – кръгъл,  винаги в Бога. Обречен на хармонията.

                                                                                                            Dobrina Topalova

Related Projects