Автори, Рецензии

„Хотелът на спомените“ – най-силното литературно пресъздаване на фалшивия преход

Георги Цанков

Първият ми сблъсък с автора беше по отношение на внушението му, че в нашата литература и в мисленето ни има нещо провинциално. Беше го написал на страницата си, а аз веднага му отговорих, че не ценим достатъчно литературата на българската политическа емиграция, че продължаваме да се правим, че не съществуват прозренията на Константин Кацаров в „60 години живяна история“, „Светът от вчера“ и „Проиграната победа“, на Стефан Попов в „Българската идея“, „Третото поколение“, „Безсъници“, на Стефан Груев в „Корона от тръни“, „Проектът „Манхатън“, „Моята Одисея“, на Христо Огнянов в „Азиски сонети“, „Български исторически календар“, На Петър Увалиев, дори на Георги Марков…. Списъкът е много дълъг.

Продължението следва с икономическата емиграция, с пътуващите из света творци, които вече се чувстват като граждани на света. Усеща се обаче огромна разлика: политическите емигранти са от онези Одисеевци, които мечтаят да се завърнат с получените навън знания за свободата и за демокрацията в родната Итака, за да се опитат да я променят. Модерните пътешественици вече са се отдалечили от корените си, те създават поколения отвъд физическите и духовните граници на родината и това ги преобразява.

Златко Ангелов е може би първият значим български белетрист, който майсторски е уловил промяната в мисленето, в манталитета, но той отива и много по-далече: „Хотелът на спомените“ е епична творба за три поколения, която гъмжи от кардинални проблеми, поставяни много рядко и епизодично от съвременните ни писатели.

Но преди да продължа, ще спомена и втория ми спор с твореца, който се оказа неприятно остър и доведе до трагикомично недоразумение. Той беше споделил усещането си за прозата на Марсел Пруст и подхвърляше, че тя е представена хаотично у нас. Почувствах се засегнат от непознаването на титаничното дело на Мария Георгиева, която не само че преведе конгениално цялата епопея от седем тома, но ни поднесе и предчувствието за нея – незавършения ранен роман на Пруст „Жан Сантьой“… Доколкото разбирам, догодина ще получим цялата поредица във великолепно оформление от издателство „Кръг“. Страшно съжалявам, че не бях осъзнал най-важното: Златко Ангелов не подхождаше към вселената на Пруст като специалист по сравнително литературознание, а като Психолог, като читател „чувстващ“ литературата: „Този писател е показал точно това, което мене ме вълнува най-много: че човек… аз самият… съм изминал някакъв път от раждането до старостта и, вървейки, съм грешал все по-малко, защото през цялото време мярка ми е била моята морална система, по някакъв начин усвоена през годините на щастливото, безметежно детство. И в същото време съм изглеждал – а може би съм бил – все по-нещастен. Ставам по-добър, но по-нещастен, защото се променям сам, само аз. Останалите не ми показват, че следват същия път, оставят ме все по-самотен и скептичен за човечеството като цяло.“ Нямаше как да ви спестя този дълъг цитат, защото той е ключът от вратата към „Хотелът на спомените“.

Смея да твърдя, че това е роман с европейски размах, с ярки образи, с извънредно значими сюжетни ядра, от които следват важни обобщения за новата ни история и за психологията на модерния човек.

Героят Павел Стоименов е роден през 1932 година и умира на 90 години – през 2022. „Реших да разкажа своя живот по памет, без да го оценявам“, заявява той, следвайки съветите на Пруст, но не става точно така. Неговият разказ е звено в дълга верига, която включва наследниците му. На територията на мащабна семейна драма всъщност се разиграва „божествената комедия“ на България и на света. Наистина изпитвам гняв, като си помисля, че далеч по-скромни постижения на доста измислени чуждестранни „гении“ се превръщат в бестселъри, а роман с всички качества да оглави световните класации, както за занимателност на сюжета, така и за художественост, остава малко популярен дори у нас, където обичаме да премълчаваме постиженията на сънародниците ни, озовали се отвъд границите. Същото се отнася и за „ментора“ на Ангелов – Владимир Зарев, чиято трилогия „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ е единствената съвременна българска творба, която може да съперничи на този роман.

„Хотелът на спомените“ е: дълбоко реалистична картина на ужасяващата болшевишка действителност, най-силното литературно пресъздаване на фалшивия преход с неизказана дори в най-смелите журналистически разследвания реконструкция на изтичането на капиталите на страната в ръцете на наследниците на червените властимащи, които са подготвяли новата си икономическа власт много преди обикновените хора да си представят, че диктатурата на пролетариата може да се преобрази в диктатура на червената номенклатура, съюзена с акулите на световните бизнес-империи. Романът на Златко Ангелов не спира дотук: той стряска не само с историческите разкрития, но най-вече с разкрепостеното мислене на белетриста, който напълно отхвърля спирачките на автоцензурата. Преди десетилетия нещо подобно сториха Хенри Милър, Чарлс Буковски, Анаис Нин. Опазил се Бог да твърдя, че съм съгласен с всичките внушения на героите му. Напълно отричам подчертаването на ужасяващата изостаналост на Балканския полуостров – убеден съм, че хуманизмът на Йовков, на Андрич, на Кадаре, на Селимович е безсмъртен …. Е, поне не по-малко значим от „политическата коректност“ на западните либерали. Но много важен е изводът, който Павел прави след гледането на филма „Персона“ на Бергман: „Ние имаме едно лице, когато се показваме пред хората и от което им казваме какво те искат да чуят за себе си, но и едно второ лице, скриващо това, което мислим за тях. Двуликият Янус, нали? Човек, осъзнал окончателното, се избавя от второто си лице. То става първо. Ако помниш, бях ти казал, че споменът на хората за мен се различава от спомена, който аз имам за себе си. Това разминаване е Закон на живота.“ Да, усеща се, че в „Хотелът на спомените“ Златко Ангелов се съобразява единствено с Закона на живота. Неговите жени и мъже не са нито добри, нито лоши. Направлява ги сексуалността, повече от всяка друга българска книга въздействат еротичните сцени – те не са самоцелни, пикантни, а изпълнени с „мислеща“ и зависеща от спомените и от сетивността плът. Нито за миг не усещаме кичозност в немалкото включени в повествованието натуралистично представени раждания, изнасилвания, съвкупления… Те са неразделна част от живота и без тях останалите действия на персонажите биха били неубедителни.

Младите в романа на Ангелов дори не помислят за България като за единствена родина и това е жестока присъда, но и истина, с която не може да не се съобразяваме. Моята, омъжена в Амстердам дъщеря, идва на морето за по месец, но тя вече не е част от родния пейзаж. Знам, че и внучките ми (българо-англичанчета) след някоя и друга година ще отлетят завинаги. Последното поколение на политическите емигранти, запазило в себе си обичта към Балкана, вярно на родовата памет, си отиде. Писатели като Златко Ангелов безжалостно обясняват защо се късат връзките. Дали това е надежда или катастрофа за съвременния свят още е трудно да кажем. Осъзнаваме само, че пандемията все по-страховито руши „хотела на спомените“. Ще го има ли, когато тя отмине? Ще ни има ли и нас? Завършвам размислите си за романа, който за мене е литературното събитие на годината, с още един цитат от него: „Ние напредваме в развитието си дотогава, докато съумяваме да разширяваме нашите възприятия и понятия. Най-добрите ни помощници в това са другите човешки същества.“

Вашият коментар