Рецензии

Ескизи към потрети на писатели

„Ескизи към портрети на писатели“ на Роза Боянова е книга Мнемозина, посветена на литературната Мнемозина в митологично-божествените й смисли: памет за словото, за поета (писателя) и неговия дар, за сакралното творческо време. В тази митологичност е положена и композиционната рамка – в началото са ореолните, профетични текстове за Иван Пейчев (с „царствена осанка“) и за Христо Фотев („обичаният от мен поет), а в края – „Митичните птици“ от литературното студио на Роза Боянова и космическите рисунки на Румен Михайлов. 

В композиционното си движение критическите фрагменти се сговарят, допълват, надхвърлят жанровото си пространство в  наджанровата споеност на книгата, в палимпсестовите й послания: Роза Боянова за Иван Пейчев и Христо Фотев, те –  за Роза Боянова, Христо Фотев за  Иван Пейчев и т. н. – всички творци, за които пише Роза Боянова в поредица, са свързани с Бургас, винаги дефиниран чрез морето и поезията.

Критическите текстове, в жанровата си разновидност (ескизи, спомени, изповеди, притчи), се включват в обща метафорична цялост, призовават да се раздиплят метафорите – заглавни, които могат да бъдат обект на отделно титрологично изследване; вътрешнотекстови, паратекстови, обсебени от нестихващата жажда на критическия език да ги създава и изпълва със смисъл.

Ще откроя метафорите, които функционират като творчески емблеми: „принцът на поезията“ (Иван Пейчев, в асоциация с френските принцове на символистичната поезия); „поетичната яхта“ душа (Роза Боянова); „вулканичното сърце“ (Бина Калс); „сенки на думи“ (Валентина Радинска); „крадци на хоризонти са моряците“ (Георги Д. Георгиев); „поетът зад заглавието“ (Иван Сухиванов); „отворените очи на съня“ (Керана Ангелова), които асоциирах с новелата „Просъници“ на Артур Шницлер и с филма по нея „С широко затворени очи“ на Стенли Кубрик и др.

Метафоричният прочит удвоява аналитичното критическо писане в оригинален стилистичен синтез. Други негови елементи са: визуализации – „Тази поезия може да се нарисува – не само в многоцветни витражи, но и в апокалиптични картини с мъртви птици и градове, безкрили хора“ („Многоликият Иван Вълев“, стр.80), постоянни асоциации – митологични, библейски, литературни, лингвистични; интертекстуална и семиотична  сравнимост на слово-образ – звук; субективен емоционален ритъм в унисон с творческата чувствителност и индивидуална значимост на представените автори; усет към художествения детайл, като знак на оригиналност: „Тя не е Пенелопа, макар да тъче стихове песни за любимия – тъче и разтъкава, и не бърза, и бърза да свърши навреме, за да посрещне заминалия надалеч. И всяка от тези три книги е изтъкано платно, по което ще се върне в сърцето й капитанът.“ (Милка Стоянова, „Кораб в далечината“, стр.116)

Eскизите на Роза Боянова не са бегла скица, чернова или предварителен модел, според жанровото определение. Те уплътняват творческия портрет чрез основополагащи критически техники: интригуващо начало („Готова съм да разкажа…“ – „Аз би трябвало да мълча, но не мога…“, стр.12); експресивно разгръщане на сюжет (история) с герои творецът и критикът, който търси ефекта на кулминацията (неочаквано написаната рецензия на Христо Фотев като текст в текста); финал с ударно, директно послание: „Поетите поначало са тъжни хора, защото носят тъгата на света, греховете на хората, несгодите на годините. Да ги прегърнем с разбиране. Да ги утешим: знаем, мъдростта носи тъга. Но нали самото писане е спасение.“ („Дни без море“. Нощи без бряг“, стр.145) 

Бих обобщила: подкрепящо, допълващо със смисъл, съзидателно критическо писане, подпомагащо рецeпцията. Вътрешнотекстовото движение е събирателно, присъединително, така че отделните портрети изграждат обобщен, уникален образ на твореца, посветен на морето и на Бургас. Той няма да остане „във вчера“ (перефразирам Петър Чухов), защото е и ще бъде обговарян в книги, като „Ескизите“ на Роза Боянова, сътворени с поетическа благословия.

                           проф. д.ф.н. Калина Лукова

Вашият коментар