Отпечатъци от Хайри Хамдан
Елена Алексиева
Един мъж в края на средната възраст и в началото на старостта ще се опита да направи невъзможното: да постави живота си на пауза. Не просто да го спре, нито да го почне отначало – което, колкото и парадоксално да звучи, вероятно би било по-лесно, – а да избяга от него, за да може да се върне пак. В това той вижда единствения шанс да продължи да го живее до края, без да губи нищо нито от него, нито от себе си.
Такъв в моя прочит е Андрей, главният герой в новия роман на Хайри Хамдан „Повикът на Бездната“. На пръв поглед човек, затънал в ясно разпознаваемото, луксозно-скучно съществуване на столичен литературен интелектуалец от благородния подвид на ония, които все пак нещо работят, а именно редактор в престижно издателство. Поомръзналата професия като че ли вече не му носи удоволствието от незримия контрол върху чуждия текст, вероятно защото леснотата и изхабяването вървят ръка за ръка. Получил е и своя дял от неизбежната житейска горчилка: загубил е една съпруга, на път е да прогони – почти нарочно, почти във война със самия себе си – друга, децата отдавна са забягнали в Америка, първородното внуче е на практика непознато, изобщо, нищо ново под слънцето. От всичко това той като че ли не страда особено. Болка има, но тъпа, толкова хронична, та чак удобна, толкова спяща, че ако някой или нещо от външния свят не я разбуди, нейният стопанин може би и би забравил, че тя все още е там. На всичкото отгоре съвсем не е герой, поне не сам за себе си. Не е готин, често пъти е откровено неприятен и на читателя почти му става ясно защо така са го зарязали. Ами да, търсил си го е. Сам е вървял към тази също толкова повърхностна и нереална самота, при това с горделивата суетност на провинциален свръхчовек. Блъскал се е в себеподобните си и е отскачал от тях, и от тези сблъсъци като че ли не са му останали особени белези. Казано по-просто, не е точно лош, не е и добър, малко нещо симпатичен, малко нещо противен, с две думи, странен избор за главен герой, особено в литературна съвременност, в която добрите и лошите са различни хора, за улеснение на читателя изобразени така, че ясно да си личат и каквото и да се случва помежду им, щедро да се раздава надежда. Понеже освен да се чете, трябва и да се живее все пак.
Само дето случаят с героя на Хайри Хамдан изобщо не е такъв. Андрей не е просто сложен човек, ами човек, който като че ли за пръв път се сблъсква със своята сложност в цялата й широчина и дълбочина, и то така челно и еднозначно, сякаш до този миг й е противостоял, сякаш не е вярвал истински в нея, приемайки я просто като аспект на суетата си. И ето че в този кратък процеп между средната възраст и старостта, тя, собствената му сложност, собствената му личност, ако щете, заплашва окончателно да го победи.
В онзи момент обаче той все още не проумява напълно всичко това. Отива при морето и остава при него, воден от непреклонен инстинкт за самосъхранение, който понякога изглежда като най-обикновен каприз. Търси и не търси, намира и не намира. Колкото повече не търси, толкова повече намира. И морето съвсем не е метафора на това нетърсене и намиране. То е гигантско животно – съвършено, плашещо и непонятно – способно да проникне на главозамайваща дълбочина в човешката бездна и да подлюти, а после и да пречисти раните й със своята солена вода. Може би затова и морето в романа, което е напълно завършен герой, ми напомня толкова силно извънземния океан от „Соларис“ на Станислав Лем. Неговата психична енергия си играе с човека, водейки го към едно непостижимо себе си, за което той никога не е готов. Героят на Хайри Хамдан обаче се поддава съзнателно на тази опасна игра, донякъде дори опиянен от риска и нейната стихийност, и не само защото е хазартен тип, а и защото наистина я желае – повече, отколкото желае дори любовта и жените в живота си, каквито не липсват. Той отива при морето не за да намери себе си, а за да се раздели със себе си. Този е първият екзистенциален отпечатък по неговия път, който за щастие не описва кръг, не го връща към някакво забравено светло начало, а навива пружината докрай и праща новия-стар човек обратно в света, вероятно за да му напомни, че никога не би могъл да излезе невредим от него.
Едно от значимите достойнства на този роман е, че той не може да бъде разказан. Може само да бъде анализиран, и то внимателно, понеже също като главния си герой и морето е пълен с подводни течения. Големият му сюжет, голямото случващо се в него е почти изцяло вътрешно.
Хайри Хамдан говори за неща, за които е трудно, понякога и невъзможно да се говори. И не заради някаква модна травматичност, а защото идват от дълбочина, на която няма думи. Да, в този романов свят има много познато, някаква достъпна реалност, която не бяга от реализма, когато той работи за нея. Но там, от другата му страна, има и мистика, в която по определение премълчаното е повече от казаното, а казаното, ако не бъде вярно разчетено, може да се окаже и непонятно. Хайри Хамдан обаче ни дава ключовете за тази обратна страна тъкмо в реалността, която си мислим уж, че познаваме (и като опитен и умен разказвач той знае, че си мислим така). От тази привидна, плътна, на места дори иносказателна, реалност лъха ведра тъга. А ведрата тъга не е нищо друго, освен – както вероятно би я нарекъл самият автор – отпечатък от мъдрост, която може би не ни е дадено като обикновени хора да постигнем, но за която Хайри ни напомня, че е там и винаги ще я има.
Разбира се, в романа има още много и интересни герои, някои от тях също толкова нееднозначни, колкото и разказвачът. Такива са Евдокия – близка приятелка и своеобразен катализатор на неговите превъплъщения, почти безплътната (в преносен смисъл) любовница Анастасия, отсъстващата чуждоземна, но пък толкова по-плътна съпруга Лиза, тежкият литератор Станимир Стоянов, въведен с осезаема, ала все пак човеколюбива ирония… Има ги и граничните епизоди, където стрелата на времето престава да бъде стрела, пространствените измерения се размиват и се случват онези уж ясни, а всъщност необясними събития, които тласкат вътрешното движение напред и го правят видимо и понятно в реалния художествен свят. Има я и почти животинската жизненост на Андрей, която аха-аха да прекипи, аха-аха яростта към другите и към себе си да се смири, но не би. Има я и неочакваната благодарност за баналните на пръв поглед подаръци на съдбата (младите се връщат в България, внучето обиква дядо си), които уталожват кървавия вкус на живота и са всъщност истинските дарове на старостта.
Много още има в „Повикът на Бездната“ и то си заслужава да бъде потърсено и открито. Дори само затова, че колкото повече четеш, толкова повече самоидентификацията с разказвача ти се струва едновременно невъзможна и незаобиколима. И въпросът „Къде съм тук аз?“, който читателят на един действително мащабен роман е обречен рано или късно да си зададе, получава не отговор, а трептящо от безпокойство мълчание.
Взирането в Бездната, която всеки от нас представлява, и радостта, че сме живи, са едно и също. Радостта е обратната страна на Бездната. Това, мисля си, е големият отговор на Хайри Хамдан.