Леон Даниел – режисьор:
Той е Неукротимия Слабак
Година-две преди да се срещнем в Бургас, го видях за първи път в постановката на Вили Цанков „Оптимистическа трагедия“. Това е Варненския театър, горе-долу в 1955-56 година. На дневно представление — в салона пълно с ученици. Има в тая пиеса един анархист с прякор Прегракналия, струва ми се. Щом се появеше той, ученическото бръмчене в салона затихваше и настъпваше някакво странно напрежение — той беше „лошия“. От такъв можеш да очакваш всичко. На два пъти неволно му изръкоплясках — учениците и двата пъти рязко се извръщаха към мене. Чак ме досрамя — да ръкопляскам на „отрицателния“… Питах после Вили: „Кой е тоя?“ — „Че как кой, това е Слабака. Неукротим е, нали?“
В Бургас през 1957 г. той пак игра в „Оптимистическа трагедия“, пак при Вили, но тоя път беше „главния положителен“. И пак беше номер едно. Пак създаваше с присъствието си онова напрегнато очакване на неочакваности, което, струва ми се, е главната особеност на неговия талант. Почти паралелно с тая роля, той репетира при мене един негър без никакъв текст в пиесата „Езоп“ на Фигейреду — в кодекса на нашия театър беше записан с едри букви древният постулат: „Няма малки и големи роли, има малки и големи артисти.“ Не знам колко е вярна тази вехта мъдрост, но Петър Слабаков беше страхотно атлетичен аргумент в нейна защита. Неговият Етиопец стоеше напълно равновесно с Езоп на Иван Кондов и Доси Досев и с Ксант на Ицко Финци. Страховито мъжко трио от четирима, тогава още неизвестни асове.
Обичах да работя със Слабака. Струва ми се, той мене много не ме харесваше, но аз го харесвах. Главно заради изненадите, които можеха да се очакват от него. От Петър ставаше отличен съвременен шут, можеше да изиграе и баба, можеше и Отело — нямахме време да опитаме. Но и в „Сизиф и Смъртта“, и в „Заровеното слънце“, и в „Пиф-Паф“ — в почти всичките си тогавашни роли той съчетаваше категоричното си реално присъствие с различни маски, с коренно противостоящи характери, с огромно разнообразие от прости и ефектни гегове.
Да, аз не бях негов тип. Не можех да пея, да пия и да се смея като него, но на сцената винаги го считах за напълно „свой човек“. На прощаване, при последната ми постановка в Бургас — „Вишнева градина“ на Чехов, той ми направи страхотен подарък със своя Лопахин. Предполагам, че Слабака и до сега не знае, че ми е направил подарък.
През целия репетиционен период съм го тласкал към едно сложно драматическо раздвоение. Раздвоение между благодарното селянче и безскруполният нов търгаш от типа Тома Гордев. А той няколко репетиции преди генералната най-неочаквано ми изигра без никакви раздвоения младостта на горкиевия Егор Буличов. Изигра го просто, радостно, горчиво, трагично — цяла руска салата от прилагателни няма да ми стигне. Един невинен руски гангстер. От тия, дето не знаят къде да си дянат силата.
След 1961 година аз не можах да се срещна с Петър Слабаков. Но винаги с напрегнат интерес съм следял пътя му — това е неговият талант — да държи в напрежение… И до сега — до селския двор, в който пее песните си от „Оптимистическа трагедия“, обкръжен от Цеца, петлите и кокошките си, посятите от него домати…
„Кой е той?“ — питат ме внуците ми — „Че как кой, това е Слабака! Неукротим е, нали?“
Отзиви
Все още няма отзиви.