Мери Рандлет даде правото да ползваме снимката й за „Тъмна светлина“ – първият осъществен превод на поезията на Теодор Рьотке в България. Каза, че за нея е чест.
Така, както големият Били Колинс написа преди време, че за него е чест това, че сме го направили част една друга култура. Така постъпват големите творци, а те винаги са и големи личности – едното без другото не върви.
Мери Рандлет е майстор фотограф, чиито снимки са сред най-ценните експонати в десетки институции, включително и Метрополитън музей на изкуствата в Ню Йорк. Тези на носителя на Пулицър, които тя прави през 1963 г., са последните снимки на поета. Три седмици след това той е покосен от инфаркт.
Нейният жест, който стигна до нас, благодарение на съдействието на друга голяма българска поетеса Катерина Клемер, ни дава възможност да отворим вратата пред словото.
Преводът е на Христина Керанова. Правата са откупени от “Random House”.
Книгата със стихотворения на Теодор Рьотке, подбирани от преводачката и издателска къща „Знаци“ – „Тъмна светлина“, бе отпечатана от „Фабер“:
Познавах една жена
Познавах една жена, до мозъка на костите красива,
щом птичета въздишаха, тя отвръщаше с въздишка;
o, когато тя вървеше, всяка нейна част трептеше:
какви бляскави бижута само, в лъскава кутия!
Hейните отбрани добродетели само боговeтe славят
или английскитe поети, които гръцкия владеят.
(Ще ги сложа редом в хор да пеят.)
Как знаеше какво да пожелае! Брадичката ми ще помилва,
ще ме научи да завъртам и обръщам, и забавям;
да докосвам сочната ѝ бяла кожа;
oт протегнатата ѝ ръка знаех кротко да похапвам;
Тя бе сърпът, a аз – търмъкът беден,
я следвах, на хубостта ѝ в плен.
(Неспирно с нея косях, зашеметен.)
Любовта ме завладя, а тя ѝ бе робиня:
пълни устни стиснати, блудни звуци да възпрат;
тя откликвашe веднага, бе тъй лека и подвижна;
oчите ми, те бяха заслепени колената ѝ да следват;
как тялото ѝ в пълен покой ще застине
преди едно бедро като подвижен нос да трепне.
(Тя кръгове описваше и кръговете се въртяха.)
Нека семето стане трева и в сено се превърне тревата:
на вечния въртеж съм мъченик.
За какво е свободата? Да познаем вечността!
Кълна се, тя хвърля сянка бяла както камък.
Но кой ли вечността измерва в дни?
Старите ми кости още разучават капризните ѝ нрави:
(Аз времето измервам c как тялото върви.)