Камелия Панайотова
Книга за детството. За невъзможността да бъдеш дете. Александър Арнаудов прави остър завой в българската поезия, като засяга доскорошната „тема табу“ на обществото.
В „Биография на бездната“, авторът е спокоен, той вече не преживява живота си, а го наблюдава смирено. Поезията му е кротка, ненатрапваща, без опити да промени вече отминалото. Той „населява бездната на родителя“ в него, без да търси причини, без да пита защо „кожата се разлива“.
Удивителното в тази книга не е, че е биографична, това сме срещали вече много пъти, а това, че е чак толкова искрена. Неудобно честна и цяла.
Александър Арнаудов ни заявява, че „родителите са белег / забравил / че трябва да заздравее“ и не се страхува от отговора на отсрещния, не се бои да се сражава за твърдението си, да се бори за правотата на детето в него. Той ни представя една лична история за детството, там, където сякаш не си е позволявал да се връща често, но силата на думите му го е надвила, изпреварила е разума, за да донесе единствения възможен катарзис – споделянето. Детето у него вече не се бори само срещу семейството, а се изправя срещу света, който, според опита на автора, „заглушава крясъците за помощ“.
Въпреки че проследява повече личната история, индивидуалния стремеж, тази книга е и социална. За разлика от предишните си творби, тук авторът надвишава собственото и се оплита в казусите на младото поколение, в липсата на дом и утеха.
Казвайки „тишината в мен е дете / което няма да се роди“, той говори за нас, за всички онези, които „строят дом / в който няма да се родят“. Темата за раждането е често срещана в книгата, и чрез нея Арнаудов, а по-скоро детето в него, се опитва да ни разкаже нещо, което като че ли е нямал смелост да сподели преди: съмнението дали изобщо заслужава място тук.
Друг много срещан образ е сянката. Авторът се е отделил от себе си, от тялото и духа, от спомените и разочарованията. Сянката му го следва, но вече не може да му навреди, и той с любопитство я разглежда, следи движенията ѝ: ту е „бездомник в семеен портрет“, ту „чужденец на дъното на света“, но вече не е него самия.
Александър Арнаудов ни прекарва през ада, през отхвърлянето, необичането, заплахата, сирачеството и липсата на дом, за да ни отведе до единствения възможен лек на миналото: „в паметта ми няма оцелели“.
Книга на преживяването. На способността да оцелееш. На надхитряването на миналото. Книга за пътя до ада и обратно. Книга за паметта като оръжие, макар „новото поколение да е с изгърмени патрони“.
*Заглавието е на издателството