Надя Попова
Когато през 2016-та прочетох току-що излязлото второ издание на романа „Хаос“ от Людмила Андровска, си дадох сметка колко по-рано бих могла да намеря екзистенциална утеха, ако той ми беше попаднал 15 години по-рано, при появата си… И не само това. А и да преподредя литературната си „Менделеева таблица“, в която дотогава, явно, е липсвал един изключително важен елемент. (Затруднявам се да го дефинирам, макар че навремето в гимназиалния курс бях доста добра по предмета органична химия.) Със сигурност обаче разбирах, че двете му основни съставки или изграждащи вещества са любов и смърт. Само наглед антиподи. А де факто – главни субстанции на човешкото битие и на цялата световна литература. Този роман ме омагьоса както с необикновения свят на героите си, безпощадните житейски колизии, замесени от реалност и необуздано въображение, така и с художествената си оригиналност и зрялост. И ако се връщам към него, то е защото новият сборник с разкази на авторката е негово естествено продължение.
Събрани в книга и особено подредени именно по този начин, 12-те истории, предимно от „зоната на здрача“, са нещо като „Хаос-2“, но вече самоорганизиращ се, изсветляващ, катарзисен.
В няколко от разказите водещ художествен похват е метафизическото светоусещане и повествование, създаващо атмосферата на своеобразен български „магически реализъм“, който е запазена марка на Людмила Андровска от предходните ѝ книги, забелязан и анализиран от литературната критика. Ярка илюстрация на този похват са разказите „Катерина Медичи от Горно Усойно“, „Първи пост“ и „Къщата с призраците“, където, наред с пределно земните персонажи, се появяват същества от отвъдното, кучета и хора, но тяхната роля не е да настръхнат косите на читателя, а да се въведе един от основополагащите за авторката мотиви – за греха и възмездието. Тази опозиция пронизва не само посочените разкази. Тя присъства и другаде, но в по-различни житейско-нравствени нюанси. Там, където изначално заложените в човека качества от различен порядък – безпомощност пред силните на деня, пред обстоятелствата или обратното – агресивност, прегазваща човешки съдби, създават блестящо изведена драматическа колизия.
Разбира се, трагичните развръзки са предизвикани не само от характерите на героите, но и от „хранителната среда“ – описаните от Людмила Андровска социални недъзи на една или друга историческа епоха, позволяващи да се потъпква достойнството на „простосмъртните“, да им бъде отнемано не само имуществото, нормалното съществуване, но и животът. Разкази като „Леля Цочка“ и „Планината Мохаве“ са пропити с много тъга, на финала злото все пак побеждава, „добрите“ са погубени, но Андровска не е писател, който да ретушира снимките на заобикалящия ни свят. В основата на нейния белетристичен талант е философията на дуализма. Тази дихотомия между материя и дух, между добро и зло, от които са изтъкани човекът и неговите земни пътища.
И тук се стига до друг, също основополагащ момент в избора на сюжети и най-вече в логиката на тяхното разгръщане, до друга неразчленима нравствена обвързаност – любовта и прошката. В няколкото, наглед описващи чисто битови взаимоотношения, разказа („Душата на Евдокия“, „Как да си дресираш мъж“, „Моето прекрасно момче“) писателката е обрисувала с тънка, като в японска гравюра, четчица трептенията на човешката душа, надмогването на болезненото и неприемливото, на ущърбното, преосмислянето на ценностите, понякога дори нейното (на душата) изумление.
Евдокия, приживе безмилостна към живинките, които не дават месо, мляко и вълна, дребнава и заядлива с най-близките си роднини и особено със снаха „Номер три“, недолюбвана от съседките, в посмъртното си битие изведнъж се преражда, от Доца се превръща в Ева; защото преди да се възнесе на оня свят при своя Христо, осъзнава, че хората са добри. Затова „Сега пътят ѝ към небесата бе спокоен и светъл“.
Двете приятелки Радина и Дария – художнички и писателки, с великодушие и не без чувство за хумор, намират пътища за помирение: едната с неверния си съпруг, а другата – с нерешителния си партньор.
Лили, шокирана от откритието, че синът ѝ е гей и по ирония на съдбата сполетяна от аналогичен крах и в любовния си живот, открива изход в златното сечение на прошката и разбирането.
Няколко думи и за композицията на книгата. На първо място, отделните разкази не са всеки сам за себе си, просто събрани между две корици отделни художествени фрагменти. Те са като части от едно голямо музикално произведение, примерно симфония или оратория, преливат един в друг. Някои от героите преминават от творба в творба, често (и според мен – не случайно) носят едни и същи имена. Същото се отнася и за неназованата топонимия (оксиморон!) – града с хълма на люляците, оня град с двата парка… И това също е авторски патент на Людмила Андровска.
Както споменах в началото на тези бележки, с разгръщането на повествованието (защото според мен книгата трябва да се чете не избирателно, оттук-оттам, а поред) мракът изсветлява, жизнеутвърждаващите мотиви зазвучават все по-силно. И вече съвсем не случайно – сборникът има своеобразна рамка – разказите „Душата на Мария“ и „Децата на Неда“. И двата персонажа трептят на еднакви честоти, имат дори обща характеристика – и двете са учителки с доста несретна участ, но притежаващи огромно душевно благородство. Което бива възнаградено и в земното, и в надземното им битие.
И накрая, макар не на последно място, следва да се отбележи завидното майсторство на Людмила Андровска в извайването на типажи, характери, ситуации. Нейният обусловен и от опита, и от таланта ѝ психологизъм, благодарение на който героите ѝ оживяват в словото. Богатството и прецизността на езика ѝ, владеенето на многообразни нюанси, създаващи една пълнокръвна, завладяваща проза.
Ако Катерина Медичи от едноименния разказ е влязла в историята като знаменита отровителка, без преувеличение може да се каже, че книги като тази са истинска противоотрова в днешното ни деструктивно, завладяно от хаоса битие. Те утоляват духовната жажда на читателя, но събуждат и нова. Да се надяваме, че Людмила Андровска няма да ни държи жадни твърде дълго.