Конкурс "Море"

Национален литературен конкурс „Море 2008”

НАГРАДИ ПОЕЗИЯ Първа награда – Виктория Лекова, София Белезите В следобедна София – жени, които през терасата поръчват на мъжете си нахут, и вчерашно вино се кандилка в очите им подобно облаците в притъмнялото небе А след това – тъга за абсолютно всичко и за повече дори В следобедна София – напълно чуяед съм седнал и ползвам наблюдението като скалпел с който директно прониквам в мозъчните хранилища на отчаянието (ще спре ли да се стъмнява ще спре ли да се стъмнява в мен?) В следобедна София – остарели и празни градини, срутени тухли с влажен зелен мъх по ръба катерушки, които сякаш са ходили на война Изоставям те, изоставям те обувките й пропускат вода изоставям те (пускайки ръката му) с цялото си сърце В следобедна София – производство на отчаяни деца; някакви дни, пръснати като трошици върху плоскостта и меланхолия, чиито червеи ядат и развалят дъската В моята последна София – сърцето ми е точка и твоето изречение я предхожда. По-нагоре, наблюдава ли ме някой както наблюдавам аз? ІІ награда – Ксения Купенова Южна Корея   Всеки има поне по няколко от онези самоубийствени следобеди в които избираш най-жълтата си риза която е подарък и се чудиш дали ще издържи тежестта ти може дрехата да е корейска он Южна Корея нямам идея какво е на мода там не съм се разхождала по навярно дръпнатите им улици не знам дали над тях има розови сателити колко печели един средностатистически кореец (сигурно повече от мен) дали жените им са голи и по химикалките може да ядат спагети например със стафиди не знам дали в Южна Корея има стафиди не знам също така дали ако ризата ме издържи ще кръстят някоя болест някоя южнокорейска болест на мое име Болестта на Ксения може да е увреждане на дихателните пътища или на мозъчен дял или на двете среща се само в Корея сигурно затова я наричат „Страната на утринната СВЕЖЕСТ” не се сещам за нищо по-свежо от „въздух” и нищо по-мозъчно от „утрин” но аз харесвам следобедите колкото и жълти да се те понякога. ІІІ награда – Нели Иванова, Плевен Вкус В солената вода на мидата нагазих. Оплетох се във нишките на водораслите. Сега потъвам във спиралата на охлювче. Опитай се поне соленото по тялото ми да запазиш. НАГРАДЕНИ ЕСЕТА Голямата награда – Мария Владимирова Рангелова 16 г. гр. Пловдив БИБЛЕЙСКО ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ НА МОРЕТО „Слушай морето: как се разбиват вълните, как се развихрят бурите, и си помисли колко велик и могъщ трябва да е Бог, царят на бездънните океани…“     Библия, Псалм 29 Днес отворих книгата на Господ точно на страницата, в която морето се е отдръпнало I да преминат евреите. Мама ми обяснява, че това е мястото, на което ще иде… Трябва само да остарее още… Да порасне брат ми. Да оздравее. И да престанат да обикалят по световете. Мама все не спира да казва, че и за нас небето ще се отвори… Че Господ обича добрите (макар и да им помага рядко), но вижда всичко отгоре. Трябва само търпение и много сила. А молитвата идва после… Не дава знак, че ли е време. Просто някак си се разбира. Заложено е в тайнствата на природата…. И аз се затова все се моля тайно и гледам към облак. Тогава усещам от кого вземам силата… Всевишният изсипва своята чаша отгоре, а аз попивам всяка негова капка. Само край морето акулите плашат…. Лакоми са и твърде алчни за всичко наоколо. Делфините ме спасяват понякога -усещам почти невидимия им пояс и във него солените капки разцъфват във слово. Сигурно това е тайната азбука, която владее Господ, а пък майка ми кой знае защо я знае… Любопитството ме изяжда и търся отговори отдавна, но не знам къде в Танах са написани… И пътепоказатели няма! Може и в Тората да ги открия. Ала мама става загадка… За нея съм още недорасла клонка, която някога в дърво ще се разтвори. Дотогава мама кода ще крие, защото знанието убивало и носело болка. Не можело да се носи от всеки, трябвало сила…. Но и тя всички ни мами. Прави се, че има сила за трима ни, ала в душата’и – сълзи – океани. Щом усети, че започне отвътре да бушува вулканната болка, мама влиза в морето. И приливът идва… А майка ми на усмивка става. Тогава всичко завършва гладко – като пясък, издухай от бриза…. Живътът става прост…. като сол….като рана…Нещата се правят по-лесно, отколкото са ставали някога. Защото знанието се предава по пътя си… … Богатство е … Но нали и царската дъщеря обичала като солта баща си, а той я пропъдил, дали я разбрали… …А солта е за богоизбрани… „Обичам те, Господи, защото ме пазиш в беда, дори когато от всички страни ме залива вода..,, “                                                    Библия, Псалм 18 2. Аз съм корабокрушенец. Островът ми прилича на поничка, а отвътре глад ме дълбае. Ще се пробия отвсякъде, ще потека като лейка, щом вляза в дълбокото… Яде ми се – идва ми да гризна почвата под краката си и до крема да стигна набързо. Да го омета с лъжица лакомо и да загубя от сладост опората под краката си. Тогава като Ной ще потърся спасение с два чифта обувки, в сандъка на мама затворени. Една за мъж… Една за жена… От мокрото те ще се разтворят като захар във чаша… Ще дойдат други обувки… Солта ще проникне навсякъде в порите. А аз ще стоя на брега, веднъж превзела света откъм мама, в утроба, и ще гледам как пъплят крачета по пясъка… А Мъртво море ще превърне солта си във сладко. Ще стане крем – пълнеж за поничка – остров. Убежище на корабокрушенци, търсачи на знание. И солта ще вали като сняг над Юдея А сняг там не е падал отдавна… Само мама сънува във бяло. как светлее във блясък финикова палма. Фурмите стават булки, а тя реди на наниз сто сватби в ръцете си и ги поставя във плато със смокини и ядки от орех. Тя разбира живота и никне живот с мен и брат ми. както в древната притча за Господ, дето меси старателно снежна маса със пясък, а с дъха си оформя душа на човек, дал живот от реброто си в друг… Риби знаят за древното и разказват по нейната рокля за всичко отминало… А тя свива шишове – не да пече въртеливи тела. Да ги стопли с пуловери зиме -да не са сополиви… Кой да вярва, когато не го е видял със очи? Но вратата отвън караулно подпират ни риби. Нямат хлъзгава дреха, мируват във клас и с опашки не режат водната торта. Устните им са отвързани… Всеки трябва да види това. Магията става с тесто за понички. Накисват се в морска вода, плуват като салове и стигат до моя остров… Следва посвещаване в морската шир. Нептун постоянно на майка ми дарове дава. Постоянно я дебна, да открадна тайната -как става това пристрастяване в мокро. Повтарям думите ‘и и пак не постигам много. А тя просто застава на брега Морето спира бученето си, Пясъкът се отдръпва назад пред нея смирено… И който търси Граала, разбира загадката… – чашата на морето Господ поднася само пред устни на посветени.     Още от Мария Рангелова Пловдив СЪБИРАМ… Цяла сутрин вися на брега. Събирам малки тумбести рибки. Чакам морето да заспи дълбоко и да ги нареди под строй, в редици. Със сол ключове аз не залоствам входовете на водните пътища. В морето солта все е в излишък… Тръгнала съм да пазарувам оттам акули. Цяло лято събирах пари да ги купя. Работих в кафене на „Крайбрежна“, където водата и пясъкът се събират, целуват и пак се оттеглят… И всичко ставаше с шум, като на сук в Ориента… А аз ги гледах облъчена и много се трудих… 2, Събирах малки тумбести рибки, препродавах ги на рибния пазар, наредени по ноти, на нанизи. Докато почивах, разпявах търговци, ветрове, чайки, гларуси, миди… А те понякога ми изсипваха от своята плячка и ми даряваха по перо -да си имам за писане после… Често и аз се разпусках със тях, неусетно до късните доби… Не ми личат следите от веселията. Понеже съм млада – умората не излиза лесно в бръчки. Само, че веднъж вълна гърбом изневиделица ме преряза. Беше като лошата фея от „спящата“ приказка. Преди време проклела принцесата да умре, защото я забравили и била без покана… И понеже в приказките винаги като гъби поникват добрите, други магьосници заменили смъртта с дълго заспиване… Написали стогодишен сън за всички и си отишли -да не пречат на тихите… Светът е навярно такъв -отмъстителен често… И аз се превивам от яд за труда си… Вълна е изтрила нотния лист. Грабнала е наниза и парите ги няма. А трябваше да си купя дузина акули, да ме пазят от лошото… Затова пак ще работя скоро в ресторант на брега. Ще търся във всяка рибя утроба ноти, като мигове от морска мелодия. ( Приличат на презрели вишни. И моля, ако някой ги намери, да ми ги предаде веднага! Все ще намеря с какво да му върна, макар да съм още малка, а и ми липсва имане, скътала съм си добра благословия, която винаги хваща… А може и акули да му покажа – Кой знае какво ще потрябвя при нужда. Чух, че по-добри телохранители от тях няма, усещат капка кръв от 3 км разстояние. Защо да не надушат едни ноти? Да върнат гласа на морето и изядат лошите, които отдавна смущават душата ми?     Първа награда – Полина Цанкова Цветанова, гр.Плевен, Море Ръката се протяга към водата, но се бои да докосне прозрачната и повърхност-сякаш веднъж преминала преградата на един друг, подводен свят, дълбините ще я сграбчат и ще я влачат чак до мрачното дъно. Човекът няма достъп до морето- само до най-горната, почти прозрачна ивица вода, през която му се струва, че вижда съвсем наблизо и ясно пясъка. Светлината осветява вълните и сивкавата тиня- точно на ръка разстояние. Но водата пречупва през своята призма светлината и си играе с човешкото око – близкото и видимо дъно, което то възприема и което му се струва така лесно достижимо, всъщност е неистинско – отражение на нещо по-дълбоко и размито, което човекът никога няма да види без отсенките на слънцето върху него, без да може да преодолее преградата между водата и въздуха; обект, който винаги ще наблюдава от странична позиция. Морето се докосва до света именно с тази своя повърхност – до въздуха, бреговете. Светът извън него осветява точно тази негова най-горна част, за да може самото то по този начин да я опознае. Лъчите преодоляват границата между водата и небето, макар и пречупени, преиначени и се втурват с променените си посоки надолу. Водата постепенно ги изтощава и поглъща и, макар на върха да изглежда бляскаво и приветливо, морето продължава да крие сенките на дъното си. Познало предела на съществуването си-разграничаването от останалия свят, то се опитва да обема колкото се може повече от другостта, вълните му се издигат до небето в непрестанен порив да включат в себе си света, но само се докосват до въздуха, оглеждат го отблизо, без да могат да го разберат-защото същността им – на въздух и вода, е различна – не могат да се разтворят едно в друго, да станат единно цяло. Морето живее съзнателно само дотам, докъдето стигат слънчевите лъчи; пространствата, където водите поглъщат и последното късче светлина, остават далечни и неясни и за него. Морето познава само повърхността си, но никога не е виждало дъното си- онези пластове ледена и застинала вода, не променяли мястото си от векове, невиждали светлината и външния свят. Те същестуват отделно и може би дори никой не знае за съществуването им, защото всичко, родено от дълбините им, докато стигне повърхността, се променя неузнаваемо и вече не помни пътя си. Подводните вулкани изригват от дъното и изкачвайки се към повърхността, губят от яростта и топлината си, за да застинат накрая като късчета земя, да се превърнат в друга същност, каквато никога не са били- родени от морето, те вече му стават чужди и непонятни. Вятърът раздвижва повърхността му; през тесните процепи, които го свързват с другите морета, навлизат нови, различни води, които само в началото са чужди, а после, с времето, се смесват, изместват други и стават свои. Морето съществува осъзнато само с тези промени – бавни и постепенни, но жизнено необходими. Обградено отвсякъде с пустиня и безветрие, то е обречено да се превърне в „мъртво” – безлико, монолитно и неосъзнато – като в пред битието, и, вероятно, като в смъртта – без да осъзнава нито собственото си, нито нечие друго съществуване. Морето е само предел-повърхност и недостигнато дъно-бездна; и това, което ги задържа заедно – съзнание, будност, постоянно безпокойство от вълни, опитващи се да очертаят собствените си контури между двете. Втора награда Мартин Господинов – гр. Бургас ОТШЕЛНИК   НА   СЦЕНАТА Листата леко се надигат от слабия повей на вятъра и описват кафеникава вълна. Жегата отново се намества между клонките и вълната се слива с мараня. Верандата бавно се оцветява в искряща светлина и лъчите лениво побутват заспалите хрътки. Пукнатините по асфалта гонят влажните бели черти, цепещи улицата. Няма нито намек за предстоящо бедствие, утеха в безконечното отчаяние от безделие. Преситените жално се смъкват от меките кресла и безразлично се влачат по полирания под. Мухите са единственото, което ги занимава и ги отвлича в жегата. Тяхната жужаща природа ги влудява, кара ги да се съпротивляват, да търсят вредителя, да го унищожат. Пресъхнало гърло напомня за живота и тялото рязко се извръща, разтърсено от внезапен порив. Кожата грапаво настръхва и космите се заплитат в грубоватия плат. Езикът покрива посивелите от стискане устни и слюнката по него се смесва с потта. Нищо не може да отклони съзнанието от представата за чаша ледена вода. Капките, стичащи се от ръба, плавно се свързват и заедно в струя продължават към дъното. Допирът на потна длан с влажната чаша насилва тялото да преглътне топлата слюнка и да се подготви за спасителния студ. Течността облива първата преграда, разлива се из вътрешността и скоро ни разочарова, колко ненужно изглежда целия този ритуал, всичките тези усилия само за да изпитаме мимолетен студ и ненужна тежест. Чашата инстинктивно отхвърча от задоволеното лице, за да се строполи върху избелялата маса… Бризът е далеч от пустинните градове. Няма спасение за избралите самотата, вечно оковани в собствените си мисли, затворени в килиите на разума. Самотен и задоволен всеки би се изкривил, би загубил единственото, за да го замени за обикновеното. Жегата в града кара разума да търси забавления, жегата в разума ни кара да бягаме от забавленията. Самотникът, отритнат от предразсъдъци, предубеждения, глупост, се опитва да разчупи оковите, градени от ръката му, да се слее, да се приспособи. Отритнат ли го отново, самотникът ще разкъса света, за да си съгради свой собствен, личен и изолиран. Ще се скрие зад парещата преграда и ще потъне в отчайващата жега… Звънтящият сблъсък между дърво и стъкло разтърсва съществото. Очите се понасят към прашното канапе, обхождат застиналата ламперия и изморени намират утеха в разхвърлената спалня. Гладното човече си напомня, колко трудно би било да потърси храна, и монотонно се затьтря към избраното от тлеещите очи кътче. Нескончаемата маса плът тромаво спира до леглото и изтормозено въздиша. Клепачите покорно скриват болезненото ежедневие, съществото се приготвя за разтуха. Сънят праща съзнанието на заточение и привиква мнимата вселена от копнежи и кошмарни страхове. Тялото меко пада в грубата постеля и инстинктивно се намества според точната поза. Грешникът забива поглед в дървения скрин, облечен в прах, и набързо прелиства ония изтъркани от тежестта си мисли. Покварен, той странеше от простата нужда да отваря окаяната мебел. За всичките години, прекарани в премисляне отново и отново на гибелните си дела, осъдителни по своята същност, той се научи да се справя с мъчителните спомени, да гледа на тях като на мимолетна слабост, наивна грешка. Лесно му се отдаваше тази майсторска самозаблуда. Но колкото и да моделираше мислите си и донякъде чувствата, беше му невъзможно да надвие над съня. Само той му показваше миналото такова каквото то наистина беше. И така, само броени минути възпираха злокобният сън да вземе своя мъчителен данък. Грешник или не, човекът в постелята знаеше, че изход, а още по-малко спасение от тази агония, няма. Погледът продължаваше да обхожда стария скрин. Отвъд захабеното дърво висяха грижливо подредените дрехи на неговата младост. Те бяха пропити с аромата на времето, когато той трупаше своето богатство. Тези, които тогава ласкаво наричаше приятели, му бяха само познати, познати, които рядко се задържаха около него. Самотното чувство му беше природа и като такова той рядко го забелязваше. За да извършава доходните си измами, му трябваше спокойствие, търпение, време. Самотата щедро го даряваше с тези богатства и така постепенно го приучи, че сам се справя много по-добре. Когато всички съзнателно или не странят от теб, не е трудно да потънеш в тишина, да се изолираш. Нашият грешник бродеше из пустинните дюни весел и безумно щастлив. Някак естествено той свикна да обитава само един къс от пясъчната шир и останалата земя потъна или бе залята от тръпчивата океанска вода. Някакво малко диво островче замени света за тоя безумец. За да оцелява, окаяникът успя по магичен път да изнамери дървета, метали, храни. Неговото богатство се появи сред милионите песъчинки и то само на разкрач разстояние от него. Грешникът не търсеше обяснение в религията, нито в чудесата на великата природа. Не! Той беше сигурен, че щедрата Самота, сродена с мъдрата Тишина го покровителстваха, закриляха и не ще допуснеха той да страда. Но този негов рай не бе невидим. Хиляди лодки, огромни кораби и товарни шлепове обикаляха мрачното море, но колкото и пъти да се насочваха към пясъчното царство на нашия дивак, толкова по-надалеч се отдръпваше малкият остров. Този нов дом на грешника вече си имаше обитател и сега искаше да остане неоткрит за останалото човечество. Скоро островът задоволи всичките му копнежи и наместо пустата земя се издигаха великолепни дворци обиколени от свежи градини. Само слуга нямаше този властелин. Така преситеният започна от чиста суета да лелее за поклонници. Сам замаха на ближните кораби и дори трепетно им подвикваше, но царството му все по-настойчиво плаваше към спасителната забрава. Пред тъпия поглед на задоволената уста изникнаха стоманени решетки. Владенията му се опасаха като клетка. Кралят се замори от тежките окови и височайшата му глава пламна от измислено чувство за свобода. Разпаленият му гняв затресе рая и забави неумолимия му ход. Пукнатини раздраха съвършеното творение. Градините изсъхнаха в миг, последвани от грохота на свличащите се дворци. Светлината пръсна оня мерзен остров. Мъгла и прах скриха трупа на мъртвата империя. Завесата бавно се прокъса и откри облещения дивак, безславно наместен на ненужен трон. Съзнанието на това човече отказа гладката, обляла смъртника. Сега той не тънеше в пясък, а в кал. Разруха и огън сковаха нещастника. Безплътните му ръце кървяха без кръвта да е негова. Той стоеше сред посечените изпепелените, опит от гниещата смрад на хиляди разкъсани. Писъци сред огнените езици обливаха глухия. Цялото това човечество бе жертвано, за да се увенчае едно царство, да пребъде „мъдрият“ му владетел. Напразно… И ето, че сънят спечели и този дуел. Лукаво примами човечеца и гневно заключи портите. Още кожа ще се обгори и плътта пак ще прегърне хладната стомана. Тиранинът реве, а жертвите сияят. За човека погромът се крие в спасението. 2 награда Мартин Господинов – гр. Бургас 17 г. Лицемерието и лековерието Есе Маската покрива подпухналото лице. Белезите се спотайват, чувствата изчезват. Лепкавата потна длан приглажда гънките. Искрящите очи доволно оглеждат съвършеното творение, отразено в старо огледало. Застинал, опиянен, мълвящ реплики безброй, той е готов за настръхналата, прикована за местата си тълпа. Сцената сияе, гальовно призовава своя вълшебник. Виковете побесняват, рев подканя забравилия се актьор. „Млък!“ – изтръгва се от устата и пищно пременен разсича дългите завеси. Вопли на утеха, захлас, преклонение обливат цял лекуващ народ. Клоунът ги засича, маха бясно, сочи посърналата маска и публиката секва вледенена. Напрегнатите гости поглъщат всяка крачка, размах, обрат, а ниското създание там долу на манежа пада на колене в мнимо преклонение. Тялото му се тресе, устни под грим дебел трептят необуздано. Налудничавият му поглед се шмугва между стегнатите редици от вцепенени лица, надвиснали над обесника под тях. Клепачите рязко отказват и покриват блудните очи. Тъмнината разделя, обрича на забвение. Но не и тази тъмнина. Не, тя е сладък отдих, блажен олтар, където маската е непотребен кич. Тъмнината прегръща своята рожба, обгрижва окаяника, без погнуса опипва белезите. Недъг след недъг престават да съществуват, глухо увисват в тихия вакуум. Низките страсти сладостно бликат от малкия чудак. Несравнимо уязвим е той сега, но кой ще се възползва, кой ще го срази, когато всемогъщата тъма го покровителства … Шепот краде свободата. Ушите улавят някаква глъч, несвързани думи. „Стига, престанете! Тишина, безбожници такива!!“ – раздират се дълбините на актьора. Очите не издържат, пропъждат тулещите ги клепачи и съзират погрома на мига. Сладостната дрямка на великия чаровник разпръснала бе тамяна на мнимото кандило. Тъмнината го бе успокоила, упоила и безпомощно предала в ръцете на палача. Маската не се задържа щом няма я ръката да й напомня, къде е тя най-полезна, къде е желана. Плавно се изнизва и сплесканата кожа, прокажена, кървяща изплува, обляна в парещата светлина. Поразени всички се отдръпват. Ругатни, брътвежи злостни политат от високите трибуни. Стоманените им върхове яростно разкъсват омразната плът на долния измамник. Никой не ще го докосне, не ще се приближи, а просто бягат. Гони ги не несретното изчадие, а гнусният срам. Всички до един се бяха слели с малкото „невинно“ човече на манежа, задоволени от обозримото. Пленникът е прекалено немощен, за да се превърне в свиреп палач. Скитникът рови голите си меса сред влажния пясък, самотен и опустошен. Пясъкът единствен приема неговата поквара, покварата на един Тартюф. Зад маската той бе маг, а без нея – изгнаник. Всички губят и ги боли, но някои оцеляват, а други не.   2 награда Мартин Господинов – гр. Бургас 17 г. Есе Обесник в клетката Вечният копнеж по чуждото, неутолим, заразителен, разяжда съществото ни. Кара всичко в нас да чезне, поробено от злостното самотно чувство. Мразим себе си, мразим и идеала, исполински извисен над жалкото ни „аз“. Постепенно мислите ни се преливат, желанието ни се засилва, Заробени сме, в просторната ни килия сме само ние. Агонията ни влудява. Металната ни’ клетка разцепва земята само, за да ни скрие, да приглуши бесните ни вопли. Рязко всичко у нас оказва. Думите ни въвличат в престъпление, без да се допитват до кухия череп, подтиквани единствено от емоцията, от първичните мисли и чувства, които се отклоняват от нормалното и се втурват към жадната уста. „ – Следвай линията! Не се отклонявай!“ – кой би го казал, когато черепът е празен. Думата е загубила своята цялост и е останала само в обкръжението на чувствата, които са я породили из начално. Устата не е способна да изрази думите в това им състояние. Тя прави опит, но остава няма, глупаво увисва в тихия вакуум. Лицето трепва и се покрива с множащи се бръчки. Страстите ни са приковани, пленени от завистта. Шедьовърът не е завършен, но художникът не знае умора. Единствено сърцето продължава да търси начин, да се затегне гайката, за да пробуди ръждясалата машина за един нов, по-скъп от всякога, живот. Трагедия, но трагедия, която никому не ще направи впечатление, защото тази трагедия е припозната с тъпота, идиотизъм, плиткоумие. Присъдата е готова, а произнасянето й е предоставено на всеки минувач или събеседник в компанията на онзи „слабоумен“ окаяник на паважа. Самотникът не моли за милост, подаяние, утеха, няма как подобни мисли да се загнездят в празнината, заместила мозъка. Той се опитва да живее само, за да промълви ония безнадеждно ненужни на самия него думи. Налудничавият му поглед се шмугва между стегнатите редици от пъплещи по тясната уличка хора. Лутайки се той не се спира, не служи на съществото му, а просто се движи надолу по уличката. Клепачите рязко отказват и покриват блудните очи. Тъмнината вещае близка смърт, всеобща капитулация. Падне ли и последната крепост, цялата империя ще е в ръцете на врага. Мощни залпове разтърсват цялото тяло. Предатели подклаждат огъня отвътре. Пияни главорези секат слабите, изгарят всичко без свян, печал. Писъци сред огнените езици обливат гниещата смрад от хилядите разчленени трупове. Каменните зидове потъват в пот от катран -последен опит за избавление. Врагът се смее и сече. Кралят гледа през малко, изсечено в дебелата стена на висока кула, прозорче. В стаята с него е единствено собственият му меч. Дим скрива всичко от погледа му, но фантазията не знае пощада. За краля има един, единствен изход. Той поглежда към тавана, устните му трескаво мълвят молитва… поема въздух… Плътта му прегръща студената стомана, кръвта радостно напуска хладното тяло, очите потъват… „- Огън!!“ – всичко се разпада и прахта потулва трупа на империята. Врагът е изнемощял, но весел и безумно сит. Прогнили от изгарящата ни жажда, преставаме да съществуваме. Лекът е скрит в самите нас, под смразяващия слой поквара, злост. Клетката ще се пръсне и ние ще изплуваме от земните недра, само ако се осмелим да разкъсаме булото и изберем живота пред унищожителния копнеж, хилядолетния порив. За самотника е прекалени късно. Той е захвърлил душата си. Дано ни не сме! Нека кралят се хвърли въз тиранина, нека погине в сетен опит за избавление. Отказът обрича. 3 награда – Мария Ненкова Крайбрежна рапсодия Декември, студеният, влажен и меланхоличен декември, отново постла своята пелерина от мъгли над града. Типично за всеки крайморски град все още нямаше преспи, нито пронизващ студ, само суграшица, кал и тъга. Мъглите се носеха над улици и паркове, създаваха отново същата приглушена картина на самота и безсилна злоба пред поредната безцелна година, откъсната от календара. По главните улици вече поставяха подобия на звезди, камбанки и свещи-огънати неонови пръчки, чиято цветна светлина щеше да се превърне в бледо петно след падането на нощта. Годината си отиваше безвъзвратно, оставаше само студът, който да напомня за бедствията, които щеше да донесе Януари-триметрови преспи, бури, силен пронизващ вятър и празни обещания пред новото начало. Така започва зимата-жестока, вкочаняваща и тромава. Всеки ден се скъсява, небето все по-често е оловно сиво, а слънцето въобще не изгрява. Задушено в облаците, то се скрива зад хоризонта без ни най-малка следа от топлина, без надежда. Редките минувачи зиморничаво се сгушват в палтата си, оглеждат с тъга площадите, по които само преди няколко месецът са се разхождали по тениска, със сладолед в ръка. Очарованието на града е изчезнало, отстъпило е пред неизбежния кръговрат на сезоните. Винаги красивите пейзажи чакат да падне нощта-тогава помръкналата им прелест отново ще заблести под изкуствената светлина на лампи и фенери-евтини заместители на слънцето и звездите. *** Минава десет вечерта-любимото време за разходка на отрудените самотници. През дебелия балтон не прониква бръснещият вятър, плетеният шал затопля въздуха, който навлиза в ноздрите. Сенките скриват оголялата и погрозняла вярна, която, подобно на стара кокетка, показва само площадите си, окичени с гирлянди и фенери, за да скрие замръзналите дървета и калта в малките улички. Макар да не може да съперничи на знойната сласт на летните й нощи, зимният крак все пак възвръща част от онази тайнственост и примамливост на парковете, на Севастопол и Червения площад. Нощта е карнавал-сенки и лъчи на неон се смесват, за да възнаградят опустелите мъртви души на минувачите- със зимата загиват и самите жители на морската столица, загубили живителната радост на летните жеги. Той бродеше по „Мария Луиза“, свил ръце дълбоко в джобовете на дългото черно зимно палто с висока яка. Вятърът беше утихнал, а температурите се мъдреха на поносимите 5 С. Вървеше, но не виждаше нищо-нито хората наоколо, нито замлъкналите фонтани. Не обърна внимание дори на сградата на Общината, която отново беше окичена с безвкусни надписи и зелено подобие на елха. Градът умираше бавно, в плен на ледената прегръдка на декември, а той вървеше. Улиците му бяха чужди, макар да познаваха стъпките му, кънтели по плочите години наред. Това не беше родното му място, но кое беше? Дали изобщо имаше някакво значение? Беше доволен да върви, да поема на един дъх остатъците от красотата на къщите. Вървеше, защото беше самотен, защото нямаше при кого да се прибере. Той, който и да беше, си оставаше един от многото, които кръстосваха града в нощния мрак, защото изпитваха ужас от тъмния апартамент и студеното легло. Тези неща бяха следствие на успеха, на неуспеха, на живота, или на изкуственото живеене. На кратко казано хората, търсещи утеха в заспалия град, бяха безнадеждни самотници. *** На вълнолома стоеше само бледа сянка в дълго черно кожено палто. Силуетът беше като изрязан върху бледото небе, покрито с облаци и очакващо здрачаването. Около нея хвърчаха пръски морска вода, разбивани на талази от вълните и вятъра. Погледът й беше вперен в далечината, отвъд Галата, отвъд хоризонта дори. Задавяше я плач, безнадеждност бликаше от очите й-мъртви сиви очи, загубили своя блясък, а с него и красотата си. Извади ръце от джобовете на палтото си, свали ръкавицата на лявата си ръка и погледна пръстена и халката. Носеше пръстена с малък зелен камък, който й подари, и халката, която й надяна в гражданското. Онзи ден й изглеждаше толкова далечен, макар да беше минала година, не, две. Сви ръката си в юмрук, после отново я отпусна. Пръстите й започваха да посиняват. С един замах свали и двата пръстена и ги метна в морето. Вълните ги погълнаха, за да не ги пуснат никога повече-тях и спомен, който трябваше да умре. *** По една от алеите на Морската градина вървяха двама души, притиснати един до друг, като че ли в отчаян опита да се стоплят. Те бяха безлични, с нищо незабележителни самотници, които взаимно задоволяваха нуждата си от близост, пък била тя и мимолетна, пошла и повърхностна. Подобно на много други преди тях и на кой знае колко след този ден, двамата вървяха без да говорят, взирайки се в оголелите дървета и заскрежените плочи, които проскърцваха под стъпките им. Не говореха от страх, че ако продумат, ще чуят собствения си глас да им отговаря, а бледата сянка до тях ще изчезне. Мъглата отново беше започнала да спуска дрипавите си воали над алеите, а те вървяха. Скитаха, защото се ужасява от мисълта, че трябва да се приберат-независимо дали си сам, дали живееш с някого, приятел или партньор, апартаментът винаги си остава празен, защото и ти си пуст отвътре. Заваля сняг. Нямат друг избор, освен да се отправят към дома. Това, което те наричат дом е пародия, изпразнена от съдържание-няма топлина и уют. *** Събуди се с усмивка на уста. Какво ли беше сънувал? А, да…пустата стая отново го стегна в прегръдките си. Беше сънувал една лятна нощ и едно момиче. Как й беше името? Има ли значение изобщо? И тя, като него, чувстваше града като чужд. Или пък наистина беше чужденка. Спомняше си само косата, очите, усмивката, помнеше само лицето. Но и то беше достатъчно. Отново се сви в черупката си и се заслуша в северния вятър, който виеше зад прозорците. Стъклата бяха заскрежени, на терасата имаше една педя сняг. Да, беше зима, а момичето и плажът бяха само спомен.Изпита отчаяно желание да отиде на плажа, да погледа вълните и да задържи колкото може по-дълго усещането от съня. Облече се, изпи чаша парливо питие и излезе в нощта. Плажът си беше там, вълните също. Но сега пясъкът блестеше от тънката кора лед, която го беше покрила. Вълноломът също беше заледен. Само вълните продължаваха да се движат и да издават глух звук при срещата си с брега. Застана досами водата и затвори очи. Струваше му се, че халата, която навява сняг и студ, е летен бриз, а писъкът на гладните и премръзнали гларуси е част от слънчев ден в средата на юли… Отвори очи в стаята си, завит до носа с вълнено одеало. Стори му се, че си спомня, че е сънувал, че сънува. А дали беше така? Знаеше, че не е единственият, спомни си за нея и отново заспа. *** Тя седеше сама в дъното на едно сепаре. Отпиваше бавно от чашата вино и си мислеше за безкрайната самота, която я задушаваше. И знаеше, че не може да я прогони. Вече беше опитвала. Това заведение и харесваше от много време. Можеше да седнеш в ъгъла и да четеш с чаша горещ шоколад в ръка. Никога не затваряха, не пускаха силна музика, фонът се поддържаше от нежните звуци на класиката или загадките на изтока в много премерени нюанси. Предлагаха всичко, без прекалена натрапчивост на обслужването. Никой не би те изгледал накриво, ако прекараш четири часа, зачетен в доклад, само на чаша кафе и кроасан. Сред цялата кичозност на другите клубове, това беше остров на спокойствието, който малко хора знаеха и посещаваха. В това беше целият му чар. Хубавото сладко вино се стичаше в гърлото й с успокояваща топлина. Вече можеше да се опита да забрави, да погледне с очакване към новия ден. Или не.. .извади пудриерата и се огледа дискретно в малкото огледалце. Беше си същата-гарваново черна коса, светли сиви, почти бели очи, бледи устни, покрити с едва загатващо червило. От нея се носеше излъчване на елегантност и стил, които беше придобила с времето. Цялото й същество говореше за една поддържана жена, която знае какво иска точно толкова добре, колкото и собствената си цена. Обхвана я безумно желание отново да отиде на вълнолома. Вън беше тъмно, светлините вече обливаха града с изкуствените си лъчи. На вълнолома? Защо не… Докато вървеше по заскрежените улици, пред погледа й се изправи силуетът на Катедралата. Величествената постройка беше обгърната с призрачен ореол от прожекторите, който се размиваше в мъглата. Да влезе ли? Защо не… *** Двете сенки отново вървяха прегърнати, без да говорят. Тихата алея щеше да ги отведе към потъналия в мрак Офицерски плаж. От минералната вода се вдигаха пара и тежък дъх на сяра и йод. А те вървяха. Чуваха стъпките си да отекват в тишината, разкъсвана единствено от грохота на вълните. Внезапно от една постройка се отдели безплътен силует и се стрелна след тях. Сякаш едва докосваше заледения асфалт, защото подметките му почти не оставяха следи, нито издаваха шум. А двамата продължаваха да се скитат, без да забележат нищо, без да ги интересува. Внезапно една ръка, стиснала нож, посегна на ефимерното им щастие. Ръката удари момчето по врата с дръжката на ножа. Чу се глух стон и то се свлече. Залитна, удари главата си в парапета и цопна по очи в басейнчето с топла вода. Кръвта обагри повърхността около челото му, а малки мехурчета забълбукаха в тъмната вода. Той нямаше да се събуди и щеше да умре. Вече не представляваше интерес. Ръката се насочи към момичето, което не можеше да осъзнае случващото се. Един единствен удар в сърцето и дъхът й спря. Ръката безшумно отнесе жертвата си до вълнолома и после хвърли тялото сред бушуващите вълни-жертвоприношение на олтара на зимата. *** На другия ден всички знаеха всичко и нищо едновременно. Някои не се интересуваха, на други им беше безразлично, трети намериха нова причина да упрекват властта. Двойното убийство се размина без да намерят виновен, с много изявления, много шум и безцелни разследвания. Минаха седмици. Никой не можеше, а и не се опитваше да го обясни. Тук се избиваха основно мутри, подобни случаи бяха рядкост. Ръката наблюдаваше развоя на събитията. Обичаше плажа, обичаше вълнолома. Обичаше морето и вълните. Ръката беше чужда на този град и той също й беше чужд. Тя не се страхуваше да следи всичко, да излиза на вън, дори да отиде на самото място. Както и много други. Ръката знаеше, че няма как да я открият, знаеше, че жертвата й бе приета. Това беше жертва на олтара на отчуждението, на самотата и тъгата на зимния град. *** Той отново вървеше в тишината на пустия червен площад. Внезапно вдигна очи и я видя-жената с дълга черна коса, сиви очи и тъжно лице. Тя беше сянка като него. Беше въплъщение на самотата, но за разлика от много други го осъзнаваше. Те бяха самотници, граждани на мъртвия град на сенките, който чакаше в хибернация лятото, за да възкръсне отново. Разминаха се, размениха погледи и се разбраха с един единствен жест. Те бяха самотници и щяха да си останат такива-заедно или по отделно. *** Декември, студеният, влажен и меланхоличен декември, отново постла своята пелерина от мъгли над града. Типично за всеки крайморски град все още нямаше преспи, нито пронизващ студ, само суграшица, кал и тъга. Мъглите се носеха над улици и паркове, създаваха отново същата приглушена картина на самота и безсилна злоба пред поредната безцелна година, откъсната от календара. Градът беше с една година по-стар, жителите му също. Но всички ние, гражданите на Варна, сме свързани с нея. През зимата умираме, заедно с листата на дърветата, а пред пролетта се събуждаме отново. Но не всички. Някои приличаме на уморени прелетни птици, решили да чакат безучастно в гнездото си зимния студ и да умрат с поглед, вперен в хоризонта. Времето тече, а ние оставаме на вълнолома, потъваме във вълните като годежния пръстен и халката. Потъваме, защото душите ни са си отишли много преди нас. Отвял ги е летният бриз. Вижте снимки от събитието:

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-1.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-2.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-3.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-4.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-5.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-6.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-7.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-8.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-9.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-10.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-11.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-12.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-13.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-14.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

[frame src=“http://znaci-bg.com/wp-content/uploads/2015/07/more-2008-15.jpg“ width=“290″ height=“200″ lightbox=“on“ ]

Вашият коментар