Книгата на Милка Стоянова „Дръвче зад прозореца“ е красива поетична игра с пластовете на времето, на „учуденото разпростряно време“ зад нас. Поезия на носталгията, която изгражда магични пейзажи в пресечната точка на спомена и реалността – едновременно сетивни и въображаеми, рационални и интуитивни, изтласкващи смисъл от подсъзнанието.
В този реално/нереален свят вещите, предметите, явленията лесно приплъзват към неочаквана метафорика; разтварят се в примамливи асоциативни образи, внушения, естетика – все по следите на времето.
„Ние съществуваме в отминалото време“, пише Милка Стоянова и очертава това пространство:
Аз съм пред ниската къща на дългата улица.
Аз съм в градината.
Дръвче расте
и се издига
до чудните чезнещи птички
в небето над мен.
Тези статични детайли непрекъснато, приказно се разрояват в Първа част „Отвъд вятъра“, внушавайки психологията на копнежа – между идиличното и драматичното. Градината е райска, с цъфтящи розови храсти, латинки и крем; дръвчето зад прозореца магично се трансформира в различни образи: цъфтяща череша, салкъм, дюля, портокалова гора.
Така постепенно достигаме до метафориката на заглавието „Дръвчето зад прозореца“. Прозорецът е темпорална граница между днес и вчера, но дръвчетата спомени са живи и закачливо почукват по него – все повече и повече. Лирическата героиня заявява през 2019 г.:
Поставям спомените по местата им
отвъд вятъра, който ги смесва безогледно.
Първата част „Отвъд вятъра“ изразява тази идея в сложната игра на синестезиите – цвят, звук, мирис, усещане. Това е „вълшебното царство“ на автогероинята, нейната лична Родина, изпълнена със силуетите и на най-близките й хора.
В субективното пространство на спомена винаги митично присъства морето, в безброй детайли: „блестящите люспи на рибите“, „ белите перли на тъмни вълни“, „ухание на водорасли“, моряците, „луди за една любовна прегръдка“. Няма как да не цитирам:
Прииждат
вълните, отдръпват се.
Тревожни и красиви повторения
сред пясъка блестят.
Втората част „Защото ги го одобряваш“ е в семантиката на посветените, молитвени текстове. В нея се появява силуетът на малкия Мики ( с прототип внукът на поетесата), с приказната лунна стая, топката от бъдещето и поуките за времето – поетични, а не дидактични.
Поезията придобива вертикална перспектива в търсене на божествен смисъл:
Към висините – далече, далече над птичия поглед –
да чуя и Тебе,
Премъдри.
Поезията на Милка Стоянова чува божествения глас и ословесява сакрална творческа мисия:
Ах, времето –
В моите шепи сега!
23.09.2023 г. проф. д. ф. н. Калина Лукова