Георги Цанков
За една от поетичните си книги Георги Гаврилов казва: „Книгата е сякаш котва за нашето време, в нея говоря за идеята за свободата, която никой не може да дефинира, защото няма общовалиден смисъл и едновременно е нещо, което всеки трябва да притежава, но тя не му гарантира спасението.“
Най-новия му поетичен взрив „Последният Буенос Айрес“ започва с мотото: „Свободата ни не е спасение“ и завършва със „Спасението ни не е свобода“…
Първото ни сближаване изникна още на девета страница в дебютния му том „Корабен дневник на книжната лодка“, където изведнъж попаднах на странна панихида за поета и певеца Жорж Мустаки, роден в същата Александрия, където е творил и Кавафис. Мустаки си е отишъл на 79 години, след дълго боледуване край Ривиерата, но ни е завещал тъжните си изповеди за илюзорната свобода, за градината на сънищата си, в която се разхожда сам със самотата си.
Пиша тези редове и слушам вълшебната песен „Самота“, мислейки си за света на съвсем младия Гаврилов, в който физикът вижда всички ни като Браунови мушици, а поетът подсказва: „ти не си отиваш Жорж не си си тръгнал / само си се приближил до центъра / блуждаенето е престанало“.
Ние, прашинките, поели на случайна разходка, по време на която ни очакват страхотни изненади – „според мен поезията е обединение на всички останали сфери – и само в поезията можеш да бъдеш и физик, и инженер, и космонавт, и музикант“, казва през 2016 г. Гаврилов.
По онова време вече е обикнал завинаги внушенията на Ремарк от „Черният обелиск“, а Александрия на Кавафис и на Мустаки, както и Берлин на Ремарк го доближават до възстановяването на несъществуващите спомени, които по същото време бушуват в мислите и чувствата на хората от моето поколение.
„от съществото ми не извлякоха полза / нито научих / нито разбрах / нито приех / но не бях обезглавен на гилотината / обезтелиха ме“. Това „обезтеляване“ не е същото като отделянето от тялото на Валентин Дишев, но е не по-малко болезнено.
Първата поетична книга на Гаврилов съвпада с нападението в Париж над „Шарли Ебдо“ и с триумфа по света на филма „Теорията на всичко“, посветен на превърнатия в полу-изкуствен интелект физик Стивън Хокинг.
Все по-осезателно в културата се усеща налагането на политкоректния „новоезик“, предречен от Джордж Оруел. А България изживява поредната година на пропуснати възможности. Миналото тежи като камък на плещите ни, а младите се опитват да се ориентират по нашите противопоставящи се разкази. Различните „касти“ им говорят за илюзорната свобода: истината за геноцида срещу „бившите хора“ и за лагерите продължава да кърви, но спотаилите се палачи вече движат механизмите на икономиката, всъщност – и на политиката. Затова след еуфорията от разрушаването на Желязната завеса, все по-болезнено осъзнаваме, че „спасението ни не е свобода“.
Както винаги, има и такива, които сипят огън и жупел срещу младите, но дори да не сме се научили да разговаряме, по-чувствителните от нас откриват мъдростта в „книжните им лодки“: поезия, проза, драматургия, живопис, театър, всички изкуства се изпълват с нов живот, постепенно смехотворното подражание отстъпва пред откритията, направени не благодарение, а въпреки нашите „художествени убеждения“. Една от най-емблематичните поетични книги от това драматично време несъмнено е „Корабен дневник на книжната лодка“.
Георги Гаврилов открива своя неповторим стил и блестящо защитава намерението си да предлага на читателите само „концептуални творения“. Затова и заслужено получава наградата на академия Liber за „концептуален дебют“ през 2015 г. Ще повлече крачка и веднага след това, още през 2016 г. Анна Лазарова ще го последва за книгата „Всички в къщи вечерят отделно“, но за нейните сънища наяве ще говоря отделно.
В „корабния дневник“ на Георги Гаврилов ще се срещнем с американския астроном Едуин Пауъл Хъбъл, с изобретателя от времето на династията Джоу Лу Бан, с красавицата Гам, изникнала от въображението на все още младия Ремарк, с Дьозо Токач, който преподава унгарски на жадния за нови хоризонти Гаврилов. Сред „капитаните“ са и бабата на поета, по чието лице той дири „разказа за детството й“, и майка му, която за него е била „закратко светлина“, бащата, който ще замени евангелията и двутомната библия с автобуса, за да се зачете в хората „и тази версия на Словото му се понрави“… Всичко това е задължително условие за първата, колеблива равносметка: „другите – които можех да бъда / и аз – когото не можех да бъда“. Другите в пътуването не са само хора, но и духовни пейзажи – от „язвите в ренесансовите извори на времето“, някъде из района на Тоскана до тъжните носорози в будапещенския зоопарк и до прозрението на брега на Сена, че „всичко в мен е каша“; завършекът е в квартал „Сухата река“, където от „вопъла на примирената паника“ всичко в стаята експлодира и виждаш „цялата вселена завъртяна наобратно“. Личното, интимното, изповедното в тези стихове няма нищо общо с лигавщината на купчините „дневничета“.
Макар и съвсем млад, поетът вече се досеща, че високомерното обяснение на света отгоре е фалшиво и ни отвежда „в трюма“, където алкохолните изпарения и раздвоението между „бляновете да бъда млад и спомените да бъда стар“ е мъчително, а „в изумрудената пещера пресъхналия Стикс тече едва“ и благодарение на симбиозата между физика и поета попадаш в „петото измерение“. Усещам живината, човечността в неговите „римувани отмахове и тласъци“, а той вече напълно осъзнава брутално тежката отговорност, която доброволно е поел: „Да бъда само тук и само себе си – какъв залог / срещу величието на вселената“.
Сега вече „Самота“ на Жорж Мустаки звучи с пълна сила, а и драматичното противопоставяне на поколенията изчезва. Разбирам го, тъй както разбирам Кавафис или барда от Александрия, той наистина е „само тук и само себе си“, но „в боксирането с непобедимия въздух“ гласът му се чува не само когато говори високо, а дори и когато мълчи.
Тази сутрин прочетох, че учените стигнали до откритието, че нашите сетива осезателно възприемат мълчанието. Истинските поети още от древността отлично са съзнавали това. Още в дебютната си книга, само с генетична памет за миналото, Георги Гаврилов вече се е срещнал с „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю и изпълнява талантливо неговата максима: „Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е“.
Бих я поставил в началото на втората поетична книга на Гаврилов „Пиета“, която ни връхлита само година след дебюта му. Представена е през март 2016 г. от Валентин Дишев. Очевидно е, че поколенията не воюват, дори все по-проникновено споделят преживяното „между мрака на сънища и сънищата на мрака“ ( Дишев ). Гаврилов ще изрече почти същото, но със съвсем други думи: „боли / една игла / преминава през китките / глезените / челото / съшива ни / към всичко / съшива всичко / към всичко / без конец“. Точно това прави той блестящо в „Пиета“.
Естествено е да тръгне от „лоното на битието“. „Пиета“ е скръбта на Майката на Спасителя, но в света на Гаврилов, в абсурдния свят около него и около нас, нея, скърбящата вече я няма. Дали онзи, когото е оплаквала, е възкръснал? Дали поетът ще се познае в очакващия Възкресение или ще възприеме триединството като „да живееш / за / пръв / последен / и единствен / път“? Самоубийствено живеем, беше казал Андрей Германов, а поетът използва примера на Камю, който не успява да допише романа си „Първият човек“ и преди да сподели с белия лист всяка дума я възприема като „последното ново начало“.
Този път пътуването не е свързано с имена и топуси, а е далеч по-рисковано и трудно: „а ти / потънал в съзерцание на пурпурните песъчинки / как да проходиш отново / как да проговориш наново / когато на предишния си прощъпулник / си прегърнал човек“. Образите в поетичния том носят библейска мъдрост, но същевременно случайната разходка на Брауновите мушици става все по-жизнеспасяваща, а и по-трудна, тъй като се трупат „наднормено тежки облаци“, „надвесват се с израз на затлъстяло безчувствие“.
Георги Гаврилов вече не се страхува и да ни залива с драстичност, разказва със сравнима с циничната откровеност на Чарлс Буковски, тръгва по следите на градските несретници и дири печата на смъртта в „блюдото на тъжната еротика от детската свобода“ на дядо си, който хващал на въдицата риби таранки и ги пускал обратно във водата- „като пощенски гълъби за след края на потопа“.
Дочувам диалога със семейство Глас на Селинджър, с несретниците от „Улица „Консервна“ на Стайнбек, а „планинските вериги от липсващи звена“ на паметта Гаврилов компенсира с опуси за любовта, в които проблясва любовта „като римувано едностишие“, но вече дебнат зловещо и „белите цветове – хем ангели, хем личинки – / прояждат още неизстиналото тяло на Студената война“.
В кошмарните сънища на „паралелния живот“ свръхчувствителният поет се хвърля от любов в любов, сърцето му ту изстива, ту е съживявано отново с „нежни електрошокове“. Разговарям с херолд, с глашатай от поколение, което се изповядва: „копнеем / агонията ни да бъда така всеобхватна / че сетивата да я объркат с изкуство“. Така стигаме до може би най-силния опус 13, в който има не само болка, не само надежда, но и предчувствие за онова, което ни очаква: „светлината / като благославяща длан / над убийствата /умишлено несподелената любов / гасненето / повече скула / отколкото длан / едно нейно косъмче ме докосва / по гърба / ще я погаля / ще я намажа / с пяната на шупналата кръв / и ще я обръсна / за да изглежда Иисус / отново / на 32“.
Трябва ли да профанизирам с критически анализ това видение, в което „пяната на шупналата кръв“ успява да отложи сакрализирането на „пиета“-та? Той не е от мнозинството, което неизменно застава на страната на по-силния – преминава по via dolorosa, за да стигне до последните слова на Спасителя на кръста и да изпълни дълга на поета : „винаги когато говорим… / да целуваме някой / невъзможен…“ Вярвам му – „пръстите, с които се кръстя / – с тях пиша“.
Улавям се, че и аз предпочитам да сторя кръстния знак, когато съм сам, пред страницата, на която се изповядвам чрез Словото на другия, а „зад гърба ми занича лицето на кръста“. И плащаницата, тя идва, за да превърне видението на пиета в трева, в камък, във вода – във вселенската ни същност.
Три години след като Георги Гаврилов е поставил знака II за продължение в края на втората си книга, той се връща, за да изпълни недоизказаното, да ни отведе в най-личното си време: в „Сините часове“, своеобразен отговор на Яворовото „В часа на синята мъгла“. В предговора си Валентин Дишев пише : „Историята е за светлината.“ И разказва своята представа за „сините часове“, която всъщност е същината на неговата поетична вселена: „Силата, мощта не е в яркостта или тъмнината – и двете скриват, понякога нараняват, но – в крайна сметка са безсилни: преди и след тях винаги идва мекотата, която превързва рани, възстановява уязвеното, ражда живот. Винаги е там – преди и след. Неотменно. И чрез нея сме живи. Чрез вярата, че винаги идва…“
Струва ли си след тези проникновени слова да диря още значения в тази, според Дишев „най-зряла, най-честна и най-свободна книга на Георги“? Все пак не мога да не кажа, че в поетичното пространство се случва нещо необикновено. Поетът ни допуска в миговете, когато „сините нюанси на светлината достигат атмосферата на земята и всичко се обагря в синкави цветове“ – времето на преход от мрак към ден и обратно. В едно интервю той твърди, че пътуването е останало в предишните му поетични видения, а сега вече идва болезненото търсене на изход.
Обръщайки се с тревога към децата, Яворов се изповядва пред тях: „А медлено ще чезне вечерна позлата / на висоти, остали тайна за мечтата.“ Или може би сънищата на Гаврилов са по-близки до друга изповед: „И дали ще си е струвало след всичко, / дали ще си е струвало накрая, след залезите, дворовете и улиците с капки дъжд, / след чаените чаши и романите, и полите шумолящи по паркета – / и това, и още много… изведнъж… / Не, не е възможно да се изрази, което е в главата ми!“
Във великолепния превод на Владимир Левчев „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ ни потапя в „жълтата мъгла“ от кошмарите на Томас Елиът. В „Сините часове“ ще се докоснем до висоти, „остали тайна за мечтата“, но и ще се изгубим отново сред Брауновите мушици на физика – поет.
Цикълът „Привечер“ всъщност е поема, съизмерима с проникновенията на Елиът, но и с Гавриловска мисия : „трябва да реша какво съм / след като вече съм бил представен тук / и кой съм след като е спряло да ме интересува“. Ще ни разкаже за осезанията на „горчивия език обгорен от предишности“, ще открие свой подход – различен от този на непрежалимия Милан Кундера – „за постоянната леснота да бъдеш“. Яворовата тъга „трябва да правя нещо / но само мечтая за всичко / което не съществува“ не завършва с изстрел, а в „дългия следобед на живота“, „в лагуната на своето съзнание“, „аз имам власт само над това което мечтая / и нещо все ще мечтая“. Няма го измисленото от Сартър проклятие: „адът – това са другите“, има ги храбреците от „Чумата“ на Камю, решени да се борят докрай, въпреки предизвестения финал – „можем да обичаме и така / тук насред ада“. Това е кредото на рицаря Георги Гаврилов, който ще тръгне на бой заради осквернителите на „Хралупата“ и ще приеме поетичен турнир с Анна Лазарова, тъй като съзнава – „макар да изчезваме в мъгла / мъглата в която изчезваме / остава“. А в неговите видения тази мъгла не е гнойно жълта, защото той успява да се промъкне „в междините“ и владее най-човешкото изкуство: да види другия дори „в непрогледния мрак / капещ от нас“. Еуфорията, която моето поколение изпита за няколко мига, повярвало, че е усетило вкуса на свободата, е непозната за онези млади хора, върху които само косвено тежи бремето на престъпното минало. Но дали ние всички не сме виновни, че най-талантливите от тези млади ни казват: „стискаш юмруци / съпротивлявайки се на една / ужасяваща свобода / която казва, че ти не си животът си / и ръцете ти не са теб…“ ?
В „Сините часове“ ни очакват едни от най-нежните и най-безнадеждни любовни стихотворения в новата ни поезия. Разбира се, отново си мисля за Камю, когато чета: „мисълта за край / която се върти около нас / и отчаяни я плашим / с думи за любов / чиито очертания / се стопяват / в здрача / без да знаем /дали става безкрайна / или изчезва“. Хлътваме в цикъла „Призори“ – макар и болезнена – промяната е неизбежна: „така животът не се отказва от нас / не се отрича / само ни подарява свободата / която със себе си / не можем да му дадем“. Той още не знае, не подозира какво го чака, какво ни чака, но усеща че животът не се отказва от Брауновите частици, защото им е подготвил жестоко изпитание, напълно съотносимо с „Чумата“, каквато я е видял Камю. Говорих за цикъл – поема, но всъщност осъзнавам, че още от „Корабен дневник на книжната лодка“, всяка книга на Георги Гавраилов е поема, в която не можеш да разместиш нито ред, невъзможно е да зачеркнеш която и да било дума. Дори ако в определени моменти позата те подразни, в следващия вик осъзнаваш, че тя, тази въобразена поза, всъщност е съкровено негово изживяване. Помислих си и друго – стори ми се, че не усещам дори намек за усмивка, но прочетох отново разговора между поета и неговото второ аз, състоял се в кабинет в „психото“ („Сините часове“), представих си „рептила в престилка“, усетих намигването към Бредбъри – „опявам електрическото тяло“ и си представих, че съм се намъкнал в кожата на този брадатко, по-малък от дъщерите ми, който ме провокира: „усмихнах се притворих очи / слънцето през щорите / на дедтски петна по тях / утринен полъх шумолене / по брега на настоящето“. Усмихнатите детски петна, тези неоспоримо негови Браунови мушици, балансират напрежението в продължаващия „корабен дневник“, посветен и на пътуванията, но и най-вече на възможностите за преосмислено завръщане в Итака.
Между „Сините часове“ и най-новото поетично избухване на Георги Гаврилов в „Последният Буенос Айрес“ има само четири години, но „междината“ е бездна, в която сме пропаднали след една гибелна епидемия, превърнала милиони в сенки, и след избухването на подхваната от кървав диктатор война, която унищожава деца, жени, младежи на едно древно море разстояние от нас. Новата поема, защото „Последният Буенос Айрес“ е философско-експресионистична поема, спира дъха. Прочетох я отново снощи, в три часа през нощта – това ми е любимото време – и пред очите ми изникна въображаема постановка на „Сфумато“, многогласна, трагична равносметка за последното убежище на човечеството, за геоложките периоди в душите ни – от масовото измиране на животински и растителни видове през кредата и терциера до озоваването ни „на ръба на стария свят“, в „края на миналото“ – на „90 секунди от Апокалипсиса“. Момчето е пораснало, вече не е възможно „да души болката“. И ако гениалното хлапе Рембо решава да замени „сезона в ада“ с пътуване по света, с търговия с кафе и с роби, Георги Гаврилов е категоричен, че ще посрещне с поезия и гняв реалността, при която „вече не се плащат билети / за наблюдение на взривове“. Решава да изрази своето съпричастие, своето активно участие в опита за спасяване на „чистия въздух“ ( хълмът Бонария в Сардиния трябва да предпази населението от маларията – mal aria – лош въздух ).
Поетът впряга в диренето на последните места „чист въздух“ предходниците си – от Гео Милев и Верхарен до Вапцаров и Биньо Иванов. Ултимативен е : „ще бъдеш човек / какъвто ти позволява / дремещият циклоп на цивилизацията“.
Възхищавам се, че дори и не помисля да хленчи за зловещия миазмен дъх на изолацията, „ще върви по булеварди / обезлюдени като след или преди / война“, а хинтерландът – земята, която се вижда от книжната му лодка, – го изпълва с решителност: „нищо на света не е достатъчно / затова светът продължава“. Праисторическият океан Тетис заплашва да ни погълне, после озовал се пред видението на пометения от изригналия вулкан град Помпей, поетът открива в „прашасалия тъмен хол на сърцето си“ дете, готово да извърши най-големите си грешки. Обръща се яростно към „разтопения мозък на изродите, деформирали младостта ни“ и се заканва: „и е толкова хубава мисълта / да взривиш този шибан свят“.
Актьорите от импровизираната постановка превръщат поемата „Експлозив“ в пътуване „от ада през ада към ада“. О, не, Георги Гаврилов не преиграва, а изрича на висок глас онова, което е в състояние да пръсне сърцата ни. Призовава ни „да рецитираме отново / любовна поема / пред своите екзекутори / с ръката на всички ръце / вдигнати над небето“. Когато пронизително прозвучават сирените и осъзнаваш, че не си в кино, а „камбаната бие за теб“, настъпва „последният ден / в който можеш да направиш избор“. В реалния живот, в условията на нахлуващото варварство, той го направи като успя да събере гласовете на най-ярките съвременни български поети и да подготви том „Поезия срещу войната“, оформен художествено от Теодор Ушев. „Страхът никога не ни е носил бъдеще. Има времена, които са лакмусни.
В последните години живеем все в такива времена и си проличават много неща, които са били скрити единствено, защото хората не са попадали в ситуации, в които да ги разкрият.“ Тези думи на Гаврилов за антологичния том напълно съответстват на взривените от него чувства и разум в „Последният Буенос Айрес“.
Вече границата между поколенията почти изчезва, тъй като нито ние, старците, нито те младите са предполагали, че войната отново ще почука на прага ни. Не, не е сънуван кошмар, напълно е възможно – „ще изгорим като факли / които няма да осветят / и частица от този мрак“.
Новата абсолютно „концептуална“ книга на Георги Гаврилов, заедно с една почти не споменавана, но емблематична стихосбирка за войната на Йордан Ефтимов „Преди да измият кръвта“, са може би най-яркото послание на България към „ипотекирания абсурден свят“.
Поетът страда от никтофилия, от генетично предразположение към нощта. О, как го разбирам, ние, „нощните птици“ потъваме в уюта на мрака, за да позволим на сърцата си така необходимата им почивка. Но дори уж предпазени от кошмарите на „будните сънища“, пак ни преследват заразените от стокхолмския синдром жертви на могъщите вождове на дълбоката държава. Тържество на бездуховността поражда „обожавания пъкъл“ на бутафорни конници, наобиколили роженския висок 111 метра тъмомер и викащите „ура“ лъжепатриоти, нехаещи за „мъжа, изхвърлил детето си от моста в Габрово“, за съпрузите, „пребиващи до смърт своите съпруги“, за разпадащия се Алепо, „настъпваше много бавно / този прехвален апокалипсис“ ( о, не че на онези в Парламента им пука! ).
Вече гледаме смъртта си онлайн, а тя изглежда толкова скучна, че нерядко гасим телевизорите. Чувствам се повече от ангажиран да повтарям проклетите въпроси без отговор, които Гаврилов задава в едно от най-силните си стихотворения: „обясни на децата разчленените тела / от гравюрите на Гоя /които висят по улиците / на градове / сто години по-късно / не са същите / други са / пресни / обясни на бащите ни / как опазихме мира / на техните последни години / обясни на братята ни /че е нормално / кожите на зайци / и кожите на хора / да се дерат / с един и същи нож / обясни на мен / защо не си научил нищо / и защо сега / докато тече /часът по история / отново бягаш от него / обясни на себе си /защо не можеш / да обясниш / всичко това / на другите“. Достатъчно щеше да е написването, преболедуването на тези слова, за да повярваме, че е пристигнал в последното пристанище, облагодетелствано с чист въздух.
И тъй като съм се зарекъл винаги да бъда пределно честен, ще кажа на лодкаря, че спасението, според мен, няма да дойде със символичното „обесване на владимир владимирович путин“. Зловещият край на диктаторите никога и никъде не е довеждал до „края на миналото“.
Самият Гаврилов отлично съзнава това, тъй като превърналите се в пеперуди души на жертвите от Северна Корея и от Сирия, от Китай и от Иран, от Донецк и от Аушвиц, от Палестина и от Чернобил продължават да ръсят прашец и да ни изпълват с болка, макар повечето от сатрапите отдавна да са наказани. Дали наистина всичко, което в което сме вярвали „вече е само на книга“, дали е сън или реалност – „озоваваме се сами / на изоставено летище / насред студената като вчерашна вечеря вселена“?
Е, да, възможно е бялата гибел на атомния взрив да изпепели планетата, но поетът-физик няма да ни причини това дори „само на книга“. Преди да се разделим, той ще ни отведе в основания от араби израелски град Рамла, за да ни срещне с художника Алкион, да пием заедно арак ( знаете го от кръстословиците ) , да хапнем сочни телешки стекове с мургави красавици, да съществуваме „като портокал в потъмнена градина“ и да помечтаем за далечната Аржентина… Оттам до последния Буенос Айрес е съвсем близо, достатъчно е да преминем през сътресенията на еволюцията, които съпреживяхме с водача ни до ръба на стария свят.
Ще преминем ли отвъд и ще се потопим ли в лъжата на „надеждата на безкрайните / опиянени следобеди на века“?
Напълно съм съгласен, че „спасението ни не е свобода“, нито „свободата ни е спасение“, но подкрепям думите на Едвин Сугарев, той заедно с Маламир Николов са редактори на стихосбирката, че тази поезия е „трагична до мозъка на поетичните си кости, но е и яростна дотолкова, че не допуска трагичното да се утаи в униние и меланхолия“.
Георги Гаврилов е различен поет, още откакто потегли в своята „книжна лодка“ той носеше ясно и категорично послание от името на своето поколение. Премина през изпитанията преди инициацията и напълно естествено, с природен талант, усвои могъщата магия на шамана, който дори, усетил огнения дъх на апокалипсиса, успява – не само на думи, а и с магическото въздействие на вградената си в текста душа – да ни отведе до последния Буенос Айрес и да ни остави да избираме: дали да предадем тленната си плът в ледената прегръдка на маларията или, като сражаващите се с чумата първи и последни хора на Камю да продължим да тътрим камъка, но не от дъното на бездната, а от подножието на кръста до безкрай на Голгота.
*
Публикува се с незначителни съкращения