„Очите ми са щедра земя.“
Милка Стоянова
Ирина ВОЙНОВА
Стихосбирката „Отвъд вятъра“ на Милка Стоянова е стройна поема за опазеното живо дете в душата на човека – дете, родено с цялата мъдрост да разкрие истинския смисъл и красота на живота.
„Аз съм малко момиче…“ – така започва стихосбирката, а някъде по средата на книгата поетесата заявява: „Аз съм едно старо момиче – /мечтая, вярвам и по вълните/ като Иисус/ вървя“. Този стих е гаранция, че Детето е още живо – който мечтае и вярва е способен на вълшебства и чародейства. Притихнало в едно от ъгълчетата на този труден свят, Детето в Мила е чисто и неподправено, опазило се през нестихващите погроми на преходното време.
Аз съм малко момиче,
той ме държи за ръка и вървим…
Кой е Той? Синеокият старец е нейният дядо. Но в него се крие още някой. Ангелът-хранител, повел я през тържището на света, който ще расте в очите и сърцето й заедно с мириса на утринно море и риба. Само така, с коси огрени от „синия му поглед“, Поетесата ще върви през целия си живот неуязвима и оцеляваща, въпреки болката и страданията на физическите рани.
Пролетта, – символът на възраждането – бликаща от стиховете, се оказва винаги победител над природата. Защото „с невинността на нейните цветя/ е облечено детето“, а нейната сила идва от „гласът на цветовете, /по-висок от гласа на птиците“.
Животът на детето е изграден само от пролети:
Запролетяване в града,
който наричам мой.
Морето светлее,
паркът избуява…
Иска се смелост човек да заяви, че градът му принадлежи. Но всяко дете се ражда и расте с това чувство. И не само градът, а целият свят е негов и то усеща в себе си сила да го пренесе през времето. Кръгозорът на детето е необятен, шепите му, широко разтворени, очакват да бъдат напълнени с изобилия. То е гражданин на своята лична Родина, която няма граници:
Всеки има
своя лична Родина.
Моята
е отвъд вятъра: една дълга
крайбрежна улица,
по която бодро крачим…
Личната Родина не е територия, а усещане. Залък, който утолява. Личната Родина понякога е картина, запечатана завинаги в сърцето:
…бяла
ниска къща,
а над нея – небето, пълно със звезди –
мигат, светят и растат.
Царството им – по-вълшебно
от всички приказки на света.
Прекрасно казано!… Всеки носи в себе си своя Родина и тя е толкова голяма, толкова богата и красива, колкото са мечтите на човека. А какво повече от мечти има в едно току-що пораснало дете, прогледнало за чудесата на света? От всяко стихотворение
на Мила блика светла виталност, всичко е живо, издава звуци, ухае опияняващо, пълни погледите с цветове.
Зад годишните времена присъства цял калейдоскоп от сезони, които се редуват някъде, а някъде се преподреждат сами, според капризите на детето, свиват се до един и на мига се разгръщат във феерия от звуци и багри. Цветята, птиците, дърветата, пъстрите рокли, разветите коси, шушукащите момичета и дръзките малчугани – няма правила – само светла радост, защото в детството все още няма въздишки. Има радост от несметни ежедневни съкровища, победи и открития, за които възрастните са слепи.
Ех, после идват тайните, порасналото дете наостря уши да чуе и види – да проникне в невидимото на този голям прииждащ свят. То самото започва да създава вечерно убежище за малки тайни, подочути от „вътрешния мир на къщите“.
Детето расте едновременно с нетърпението да вкуси от болката на растежа и помъдряването. Хоризонтите се разширяват и на тях се очертават контурите на кораби; принцовете от приказките се превръщат в моряци, които пристигат на брега като герои, „луди за една любовна прегръдка“. А капитанът, с напета походка, е само загатнат – той все още е като пришълец от бъдещето, обещание за приключения.
Толкова е кратко детството – мимолетно като влюбен смях. Дали пък точно любовта не е виновна така бързо да се разделяме с него? Протегнем ръка, разтворим длан и то като глухарче се разпилява и тогава детето се събужда в сезона на зрелостта.
Но в тази книга ние няма да срещнем Поетесата като старица, която се крепи на тояжката на спомените. Не, тук няма и следа от сантименталност, носталгия или съжаление за отминалите години. Виждаме една одухотворена жена без възраст, която върви през парка, може би по една и съща алея, сяда на една и съща пейка и децата – тези шумни и припряни деца, растат пред очите й, идват други деца, а между тях – детето в душата й остава винаги едно и също – закотвено в сезона на своята пролет.
Колко различна и вдъхновяваща е тази поезия!
Когато човек изгуби детето в себе си, обикновено става угрижен и сериозен, понякога сприхав, друг път плах и несигурен. Дори да има всичко, липсва му най-важното – лекотата, която доставя вкуса на живота, и забавлението в това, което върши… Тогава животът става тъжен. Такива хора трябва непременно да прочетат книгата „Отвъд вятъра“ на Милка Стоянова, за да разберат какво са изгубили, позволявайки на детето в себе си да си отиде.