Георги Цанков
Стремя се да препоръчвам книги, които наистина възприемам като явления. Започвам с „Връщане във времето“ от Георги хаджи Петров. Творбата е определена от автора като „исторически полуроман“, а краткото му обяснение на това, което ни предстои да прочетем е „Отключени“ швейцарско-германски спомени – от съдбовното четвърто десетилетие, прелюдия на Втората световна война“. Струва ми се, че е изключително важно в нашето тревожно време да си представим как е изглеждал привидно подредения свят преди и след Мюнхенското споразумение, когато хората все още са вярвали, че дипломацията ще предотврати парада на Смъртта.
Иван Хаджипетров, роден през 1834 г. в Котел, е отрасъл в семейство, за което робство не е имало. Просто те притежавали огромни имоти и два чифлика в Добруджа. Младежът завършил гръцко търговски училище в Цариград. Обаче не се задоволил с имането си, активно се включил в борбата за българска църковна независимост. Установява се в Бургас и през 1872 г. изглажда там мелница за чудо и приказ. По време на Освободителната война добитъкът му е конфискуван за нуждите на османската армия и семейство Хаджипетрови са почти разорени. После обаче бързо се изправя на крака, назначен е за първия окръжен управител на Бургаския департамент, две години е министър на финансите на Източна Румелия.
През 1884 г. основана Големите български мелници със седалище в Париж – пласира висококачествени български брашна по цял свят… И такава България е имало някога!
Съпругата му, Ганка Хаджипетрова, след смъртта му през 1905 г., основава благодетелен дом в Бургас, можете да го видите и до днес, в ляво от катедралата „Св.св. Кирил и Методий“. В трапезарията се хранят около 200 ученици, за чиято питателна храна биват отпускани щедри суми.
Всъщност аз навлязох в територията на друга важна книга на „Знаци“ – „Хаджипетровите. Родова летопис“, написана от професор Иван Карайотов и от Антоанета Хаджипетрова. Този том от над 500 страници е издаден през 2017 г. Той съдържа подробни данни за цялата аристократична фамилия, връща ни към котленските корени на фамилията. Увлекателен е разказа за дъщерята на Стефанаки бей Теодоров от Тулча – същата тази Ганка, за която вече стана дума. Нейна племеничка е Султана Рачо Петрова. После идва времето на децата на Иван и Ганка – първородния Петър, починалия на 56 години в Париж Стефан и най-малкия, крупния индустриалец Павел. Съпругата на Павел Анка Жечкова е дъщеря на видния общественик Георги Жечков, търговец-житар, с изградени търговски отношения с Англия. Техният род също е възрожденски, от Сливен.
Синът им Георги Хаджи Петров е роден през юни 1912. Той умира на 95 години. Мога да продължа историята на бележития род до наши дни, но най-добре ще е да намерите книгата и сами да се убедите какво е представлявала България преди 1944 година и къде можеше да сме сега, ако не се бяха появили „братушките“, за да дарят властта на нашенските палачи – болшевики.
Тук е мястото за отклонението към уникалните за нашата мемоаристика спомени на Георги Хаджи Петров. Той слага финалната точка на книгата си през лятото на 2003 година и напуска този свят четири години по-късно.
От 1932 до 1935 година живее в Швейцарската конфедерация и учи във Федералната политехника в Цюрих. Приемът в авторитетното учебно заведение е извънредно труден, но българинът се справя блестящо с приемните изпити. По валутни съображения през 1936 г. е принуден да продължи следването си в Висшето техническо училище в Мюнхен. Така че е безценен свидетел в епицентъра на исторически за света събития. А той е невероятно наблюдателен и мъдър разказвач, стреми се не просто да препредава прочетеното в учебниците, а да вярва на очите и на ушите си, да наблюдава всекидневието и да осмисля различията между швейцарската демокрация и нацисткия тоталитаризъм. Във „Връщане във времето“ има страници, посветени на историческото минало, на съдбата на градовете, на културните забележителности. Много интересно е представено вписването на „хомо балканикус“ в западноевропейското битие.
Хаджи Петров не скрива истината за притегателното „очарование“ на швейцарските банки, или както гласи поговорката: „Не е важно да имаш пари, важното е да ги имаш в Швейцария“. И до наши дни продължават да излизат наяве мръсни тайни за банковата гаранция срещу евентуална окупация на неутралната страна.
Но, разбира се, огромното значение на книгата се дължи най-вече на прекараните в Третия райх години. С изключително удоволствие прочетох страниците, посветени на „Явлението Хитлер“. Българският студент вижда ясно недъзите на Ваймарската република, сиромашията, безработицата, икономическия произвол, отчаянието, разкрити толкова ярко в романите на Ерих Мария Ремарк. Той е прав, че „обезвереният германец, бил той националсоциалист или социалдемократ, центрист, дойч-националист, комунист или член на Народната партия, приема Хитлер като гарант срещу връщане на ужасното минало – избира хляба пред зрелищата и реда ( макар авторитарен ) пред свободата – гола, гладна, безотговорна.“ Несъмнено е и безучастието на Западните държави спрямо акциите на фюрера в Австрия и в Чехословакия, логично довело до разделянето на Полша от Германия и от Русия. И стига до тъжното, но абсолютно вярно заключение: Европа е принудена да потъне в мрака на червено-кафявия тоталитаризъм и същевременно да се подчини на американската хегемония, за да не се провали окончателно.
Заедно с Хаджи Петров обикаляме германските забележителности, проникваме в „храмовете на нацизма“, проследяваме „ритуалите и реликвите“, надзъртаме в бирарията „Бюргербройкелер“, където през 1923 г. е извършена подготовката за неуспелия тогава пуч срещу правителството, присъстваме на традиционния „сбор на живите ветерани“, на който фюрерът се среща със „старата гвардия“. Авторът няколко пъти е наблюдавал съвсем отблизо Хитлер. Когато споделя впечатления в тогавашните си приятели, започват бурни спорове с тях, а тези „уроци по нацизъм“ са дотолкова съществени, тъй като непредубедено показват настроенията на обикновените хора, силата на пропагандата, примамливостта на заблудите, че животът ще стане много по-хубав. Хаджи Петров майсторски представя „политическия театър през съдбовното десетилетие“ преди гибелната война. Подобни точни наблюдения съм срещал само в преведената от френския оригинал от съпругата ми Зоя Захариева – Цанкова монография „Проиграната победа“ от политическия емигрант и проницателен политолог Константин Кацаров. Наистина приносни за осмислянето на началото на войната са десетките страници, посветени на нахлуването в Полша. Излизат наяве отчаяни действия на англичаните и на французите да убедят поляците да поискат помощ от СССР – те дори не подозират за сключените споразумения между диктаторите Сталин и Хитлер. Авторът е категоричен, че Хитлер не е очаквал решението на Великобритания и на Франция да му обявят война след навлизането в Полша.
Всеизвестно е, че до този момент фюрерът приема британците като „брудерфолк“, представители на „чистата раса“ и си въобразява, че те ще го подкрепят в омразата му към болшевиките. Оказва се, че звярът е попаднал в собствената си клопка и оттук нататък ще трябва да се сражава сам срещу всички.
Много важна и зловеща глава в книгата е „Концентрационните лагери“. Арестите на политическите противници започват още през 1933 г., скоро затворите се препълват. Почти петнайсет години след декрета от 5 септември 1918 г. за създаване на концентрационни лагери в СССР, започва изграждането на немските. До този момент загиналите в руския ГУЛАГ вече са милиони. Първият голям германски лагер от 1933 г., изграден североизточно от Берлин, е Равенсбрук. Разположен е в лично имение на Химлер. Оттам преминават 130 000 жени от различни народности – само 30 000 от тях остават живи. Всичките родени в лагера 863 деца загиват. Постепенно цялата територия на страната и много от окупираните територии биват покрити с лагери. Най-страшният, разбира се, е Освиенцим, а според френски източници загиналите там са седем милиона… Сред жертвите от войната са и милион и половина деца!
Как ви звучат думите на Гьобелс, произнесени още през 1934 година: „След пет години ще има само еврейски приюти, а след десет – само еврейски гробища.“
Хаджи Петров охотно общува с приятели –евреи, собственици на филателистки магазини. Благодарение на тях научава интересни подробности за историята на еврейството и ги разказва увлекателно. Не скрива сложните и драматични отношения между евреи и палестинци. Особено ценни са наблюденията му за съдбата на българските евреи, около която все още прехвърчат люти спорове. Той признава тежките рестрикции и гаврата с жълтите Давидови звезди, но осъзнава, че колкото и парадоксално да звучи това, именно безчовечните наредби спасяват сънародниците ни от гибел, а и всички български граждани от съдбата на окупираните и репресирани народи.
В крайна сметка, „спасяването на българските евреи е световнопризнато като велик хуманен акт“. Обвиненията на определени среди са толкова парадоксални, че естествено ни идва да ги запитаме защо не обвиняват Оскар Шиндлер, че е спасил само 1200 евреи – къде е бил, когато са откарвали на заколение останалите шест милиона?!
В книгата на Хаджи Петров е отделено място и за аутобаните, и за цепелините, и за автомобилните изложения. Не са забравени и „храмовете на бирата“, където – дори в най-страшните години – плъзват и политически вицове. Ето един от тях: Гьоринг се оплаква. Критикували го, че се забавлявал, като хвърлял пари от прозорците на министерството. „Та нали парите са от полза на немския народ“, тюхкал се той. А приятелят му отговорил: „Прав си, но ако самият ти скочеше от прозореца, ползата за немския народ щеше да е много по-голяма, и при това напълно безплатно…“
Георги Хаджи Петров се завръща в навечерието на войната и в периода 1941-1944 е консул на Кралство Норвегия в Бургас. Дълги години работи като главен механик в Големите български мелници. По-късно участва активно в превръщането на „Слънчев бряг“ в курорт със световна известност.
Започва да пише книгата си през 1998 и я завършва през 2003 година. Благодарение на него притежаваме едно от най-ценните свидетелства за Швейцария и за Германия в предвоенните години.