Елена Стойчева
Непоклатимият национален дух е факторът, който мотивира неведнъж героизма и готовността за саможертва на българския народ и той се хвърля без страх в тежки и предизвестени битки с многократно превъзхождащ го противник, за да извоюва сам собствената си свобода. Резултатите са печални. Само добросъвестното перо на някои писатели довежда до нас истините за славните времена от българската история.
Писателят Любен Петков наистина е любен от Бога, както всеки голям творец. Представям си, че като алпинист, преди да изкачи своя хималайски осемхилядник без шерп, е проучвал в най-малкия детайл географията, духа на времето, участниците в събитията, за които пише. В „Преображение Господне“ /ИК „Знаци“, 2017 г./ Любен Петков представя събитията, свързани с Илинденско-Преображенското въстание. И ако читателят не е запознат с биографията на автора, може да остане с усещането, че той е пряк свидетел на събитията – толкова щателно и обстоятелствено са поднесени. Прави впечатление енциклопедичното познаване не само на историческия контекст в неговото линейно представяне, а и използването на богат, нюансиран език, напълно адекватен на историческия и ежедневния дискурс от началото на 20 век.
Мисля си, че за човек, който не е съвременник на дадени исторически събития, опасността от анахронизми, от използването на думи, които са белег за друга епоха, дебне зад всеки ред. При Любен Петков подобна опасност сякаш въобще не е съществувала. В речта на героите съвсем естествено са използвани стари думи и турцизми, които ми дават усещането, че се намирам в машина на времето и съм попаднала в обкръжението на хора като войводата Георги Кондолов, Михаил Герджиков, Братя Минкови, капитан Стамат Икономов, Яни Попов и другите, слушам от първо лице речите им. Авторът съгражда един жив паноптикум от стотиците реално съществуващи личности, които са взели активно участие в идеята и реализацията на Илинденско-Преображенското въстание. И за разлика от хрониките, които боравят с имена и дати и всяко име ти е еднакво чуждо във върволицата, тук героите са от плът и кръв, със своите тежнения, със своето смело, но и човешко сърце.
Книгата започва със свободен Бургас: „В привечерния хлад плъзна гражданството на Бургас, всеки понесъл своя мерак и своята грижа“, „– Без пари е мезето, господа! – канеха чирачетата край наплисканите с морска вода каменни прагове на гостилниците (…)“ , „Никой на никого не пречеше в забързаната и шляеща се гмеж“. Толкова добре е описана атмосферата на бургаската привечер, че думите се материализират в образ, който аха, аха да протегнеш ръка и да докоснеш, да тръгнеш по калдъръмените улички на Бургас в зората на 20 век. В този миг се появява здравият исполин странджалията Пройко Великин със стадото си: „От хребета към пристана наваляше гъсто стадо от кози и величествени пръчове: и тази необичайна музика в привечерния хлад край морето бе наредил Пройко Мавров Великин от Велика (…).
Малко по-късно се срещаме с Георги Кондолов и Мишел Герджиков, които обикалят из останалите под турско робство, по силата на Берлинския договор, земи на Тракия, организират бъдещо въстание и заклеват комити. Те са като „облаче пара“, което се топи в „заскрежения ден“. Но липсата на голям брой четници и модерни боеприпаси, лошата организация и неосигурена подкрепа отвън за делото са опасност, за която Петков пише: „…те ще се нахвърлят върху българите и ще ги прогонят, а земя, оголена от хората си, е ничия земя.“
С убийството на малкотърновския чорбаджия Анегности Дяков сякаш „колелото на по-сетнешните събития щеше да се завърти с луда сила“. Смелост, гордост, всеотдайност, безумство, победи, последвани от… пълчища, горест, настървения, посичания, кланета, палежи на българските села, изнасилвания, бежанци… На Преображение Господне се преобразява поривът за освобождение и картината на цяла Странджа: „черни бяха юнските дни за българите през фаталната тринайсета година от двайсетото столетие – един след друг страховити трусове разлюляха земята (…).
Авторът се придържа към историческата линия на повествованието и плавно дава реална представа за събитията, избягва лирическите отклонения и философски или психологически интерпретации. Тях ги оставя на читателя и може би на историците. Драматизмът на събитията е неминуемо втъкан в текста, но не като авторов глас, а чрез прецизното боравене със словото и фактологията.
Краят на книгата е предизвестен от историята. Книга – художествена летопис на събитията от Илинденско-Преображенското въстание, която проследява себеотказа в извечния копнеж по свобода, удавен в кланета и безподобна жестокост; книга, която ни запознава с личности, които, струва ми се, че в нашето съвремие, подобно на Диоген, бихме търсили със свещ; книга, пред която замълчаваш, след като, притаен, стигнеш края…