Количка

0 item - 0.00 лв.

За поезията и афоризмите – „Птичка на перваза“

Катерина Стойкова е автор на четири стихосбирки. Повечето от книгите й са двуезични издания, предназначени и за читателите в САЩ. У нас името й стана известно на почитателите на поезията с „Въздухът около пеперудата“ (Факел Експрес, 2009), „Неделимо число“ (Факел Експрес, 2011) и „Как наказва Бог“ (ICU, 2014). Катя Стойкова превежда, занимава се с издателска дейност, години наред води собствено радиопредаване за поезия в САЩ. Пиесата й „Черното палто“ е втъкана в сюжета на игралния филм „Горд гражданин“ на режисьора Том Съдърланд, където Катя играе главната роля.

Добрина ТОПАЛОВА
„Птичка на перваза“ е последната книга на Катя Стойкова – афоризми, групирани в единайсет части: за истината, за житейския ни товар, за способността да обичаш, за цената на нещата в живота, за неочакваните усложнения в себесъздаването, за думите, за гордостта, за нещата, от които се отказваме и тези, които избираме, за свободата, която ни е дал Бог, за способността ни да се променяме. Авторката споделя: „Изреченията в тази книга са минавали през главата ми и са се задържали там достатъчно дълго, за да ги запиша – мисъл след мисъл, през последните седем години. Пристигали са в подходящия момент като инструкции към мен самата, като утеха, предупреждение или награда. Вярвам, че съм била едновременно получателя и читателя, за когото тези думи са били предназначени. Те имат отношение към мен и моя живот и нямат претенции да са абсолютната истина за всички. Реших все пак да ги споделя. И който има нужда, да ги чуе. Може би, сред тях ще намери нещо полезно и за себе си.“

Марин Бодаков писа: „За мен колекцията афоризми от „Птичка на перваза“ не е изненада – последните стихотворни книги на Стойкова ясно сочеха нейната тяга към личната максима и рискованото обобщение.“ Споделям това мнение.
Ако се вгледате в поезията на Катя, първото, което ще ви впечатли, е пестеливостта на езика. Ето един текст от „Неделимо число“:
Под черепа – заключена врата.
Под гърлото – кладенец.
Някой се крие.
Някой се дави.

Все по-очевидно преобладават кратките текстове в творчеството на Катя Стойкова, но тук става дума за минимизиране на езиков ресурс, за лапидарност на самата поетика, както писа С. Игов. Бързо бе забелязана и емоционалната неутралност на изказа (С. Игов). Тези две характеристики на почерка в поезията на Катя Стойкова откриваме със същата сила и в „Птичка на перваза“.
Ако не познавате Катя, навярно ще си помислите, че става дума за търсене на разпознаваем поетичен почерк, че фразата е изчистена безмилостно от всичко, без което смисълът може (независимо дали то обичайно се приема като лирически маркер). Но ако наистина познавате Катя, бихте дали друго обяснение: няма нарочно търсене, няма зловеща редакция на поетически инкрустации – това е Катя. В „Птичка на перваза“ четем: „Книгите ни приличат на нас“.
Тя няма да се поколебае, ако трябва да каже кой от любимите си поети обича най-отдавна – Вапцаров. Ако познавате творчеството й, ще ви стане ясно, че иде реч за близост между човешки и поетически светове – за същото центриране на смисъла в екзистенциалната проблематика, за същия вкус към говорността на езика, към изстрадания, постигнат чрез личния опит смисъл, за същия култ към истината. Става дума за разбирането, че поезията е преди всичко вътре в истината, а далеч не толкова в поетиките.
Не само когато четете текстовете на Катя, а и когато я слушате да говори, ще забележите самобитен рефлекс на езика – стремеж нещото да се види чрез думите в съвършената си простота, сякаш езикът се стреми към безизкусната простота на древната, предписмената мъдрост. Ако познавате Катя добре, ще знаете колко дълбоко обживява тя древната индианска мъдрост. И можем да не се съмняваме – и заради търсенията на личността, и заради природата на таланта – в тази все още жива фолклорно-митологична култура е припознато образцово съчетание – мъдрост в пределно изчистен изказ. Ето един текст от „Как наказва Бог“:
Бо от племето чокта: Тунелът в ствола на твоята лула не е издълбан, а е изгризан. С ножа майсторът изрязва дупчица, колкото да влезе сумакският бръмбар, напъхва го там и после притиска палеца си върху изхода. След броени секунди буболечката започва да рови напред, през сърцевината, без да спира, докато излезе от другия край.
Катя: Няма ли опасност да се обърне и да ти ухапе пръста?
Бо: Да, понякога така правят, но не боли. А и скоро разбират, че нямат друг изход.

Този кратък диалог, поднесен в книгата съвсем суров, се превръща в контекста в голямата метафора, в притча на притчите за това, как ни учи Бог да откриваме силата си и да проправяме пътя си. Удивителен фрагмент от живота на един различен свят – и заради демиургичната тайна, скрита в свещената индианска лула, и заради единството на дух и природа, заради поетичното като иманентност на духа и първичната му митическа енергия в жестове, думи, бит… Онтология, заземена като дишането, така че всичко е отговор: как да живеем, как да бъдем повече човешки индивиди, повече себе си. Мъдростта на този свят е в сърцето на Катя Стойкова – вижте колко близо до духа и езика на този диалог е стихотворението й „Загуба“ от „Въздуха около пеперудата“:
Ако пеперудата се опитва да бъде мравка
ако мравката се опитва да бъде пеперуда
светът губи мравка
светът губи пеперуда.

Катя Стойкова е от онези поети, които живеят поезията като проникване до архетипното единство на слово-логоса и рядко се оставят да бъдат прелъстени от културните очаквания на публиката: „Да чакаш да бъдеш разбран е като да отложиш живота си, докато някой друг стане по-подобен на теб.“ („Птичка на перваза“). Поезията й може да стъписва тези, които реагират на словото през навика – живеем в култура, която злоупотребява с думите, в която за мнозина творчеството е въпрос на игра дотолкова, че ако се говори за екстатика на творческия акт, може да има подразнени. Днес може да се припознае като поет човек, който пише „стихотворения“. Катя Стойкова понякога казва, че не е написала точно стихотворение, но текстовете й са поезия:
Земята под краката
се превръща в кал
в главата.

Оказва се, малко думи са нужни, за да се каже жестоката истина, че ние смаляваме и десакрализираме света с тихи и ненаказани убийства в главите си, осакатени от една откъснала се от духовното си лоно цивилизация. Малко думи, но толкова настойчив въпрос – как да се мислим – като жертви на културната среда или като хора, способни да поемат отговорност за собственото си съзнание? Открихте ли тук някъде играещия човек? В тази поезия истината е религия.

„Птичка на перваза“ е едновременно и „другата“ книга на Катя Стойкова, но и естествено продължение на творчеството й до момента, защото е по същия начин центрирана чрез индивида, пълна с изстрадани открития за отговорността да си човек: колко е важна бдителността ни към собствените ни мисли, към капаните на егото, към отровата на самосъжалението, към прелъстяването-самопрелъстяването, колко е нужно да разпознаем чудовищата и демоните, които сами си отглеждаме, да не забравяме за щедростта на Бог и че сами се наказваме, да не забравяме, че загубите са уроци и дарове, а даровете са изпитания… И приликите не се изчерпват с това – тези афористични текстове лесно можем да си представим като някои от кратките стихотворения на Катя Стойкова в предходните й книги, ако имаме потребност да ги прочетем в стих, може би така:
Отворен, капанът прилича на корона.
Отворен,
капанът прилича
на корона.

В някои от тези афоризми ще припознаете вече публикувани кратки стихове, спрямо които е извършена обратната процедура. Това авторско решение само по себе си е също толкова показателно за рождената близост на поезията и афоризма, за общо свръхсмислово лоно, което кодира смисъл-език в творчеството на Катя Стойкова.
Тази книга е ключ към автентичността на поетичния език на авторката. И макар че е толкова лаконична, че не обсъжда поетики, тя казва много за поетическия й свят. Тук писането се мисли като плод на екзистенциална трансформация, език, чрез който се изразява постигнатото в себесъздаването, инструмент на себеосъзнаването: „В края на живота няма да има значение колко си написал, а колко си се променил.“; „Поезията е свързване с промяна вътре в теб.“; „Пиши с мастилото, което се е събрало само.“ В „Птичка на перваза“ собственият почерк (и в живота, и в творчеството) е въпрос на субективна отговорност, без значение в какъв контекст се осъществява: „Където и да отиваш, донеси си собствена светлина.“
В тази книга ще откриете биохимията на езика на Катя Стойкова, а изказът може би ще ви напомни едновременно и за описанието на разговорната реч, и за знаменитата стойност на мълчанието като език: „Прилагателните са въглехидрати, глаголите – протеини.“; „Повече думи не правят стихотворението по-голямо.“
Писането в „Птичка на перваза“ е представено като дарена възможност за случването на индивида на земята, затова няма разлика между това, как да бъдем по-добри, сбъднати в живота си хора или/и творци: „Неща, които ни правят по-добри писатели: пречистване, доброта, връзка с висша сила, да сме кухи кокали.“ Още едно категорично потвърждение – върху темата за писането се разсъждава в 11-та част на книгата, която е озаглавена „Колко си се променил“.
Ако се вгледате в поезията на Катя Стойкова до момента, ще откриете, че в стихотворение се превръща само това, което говори за промяната на индивида, за трансформация с инициационен смисъл – за копнежа, за дълбоката необходимост от промяната, за страха от нея, за болката, за ритуализирането на процеса на осъществяването й в индивидуалния свят на човека, за избора да прекрачиш през вратата, за силата да захвърлиш товара на миналото, колкото и да ти се струва скъп, за щастието и отговорността за собствената ти радост… В стихотворение се превръща откритието по пътя, битийното преживяване. То не е облечено в небесно сребро и няма ефирни форми. Като в онзи притчов диалог с Бо от племето чокта битието мирише на земя, взира се в буболечки – пеперуди („Въздухът около пеперудата“), мравки („Загуба“), бръмбар, който се моли за вятър („Пояснение“), една муха („Мухата в моята стая“) – и никак не се притеснява да се нареди до парче пица („Признавам какво искам“):
…Заменям половин царство
за една проста истина.
Другата половина – за пица.
И в поезията на Катя Стойкова, и в последната й книга битието има земно, все по-мускулесто тяло и откровено се разсмива от всякакви игрички и самоизмами. Единственото „заиграване“ идва от самоиронията – добродушна, вечно усмихната, закачлива. Защото „Крайната цел на писането е прошката“ („Птичка на перваза“).

  • Posted by znacibg
  • on януари 9, 2018
  • 0 Comment
Read More

Остави отговор

*