Количка

0 item - 0.00 лв.

Пътуващият между световете и пътуващите светове

Три ромата на Кристофър Бъкстон

От Добрина ТОПАЛОВА

Кристофър Бъкстон работи в Норвегия и Португалия преди да пристигне в България като учител по английски език в Английската гимназия в Бургас през 1977 година. Тук среща бъдещата си съпруга, тук се ражда дъщеря му. След завръщането си в Англия работи в колежа „Брейнтрий” в Есекс като преподавател по медии и комуникации. И не е толкова чудно, че в романите му автобиографични отпечатъци изразяват съдбовността на връзката му с България. „Далече от Дунава” (Кронос, 2006; Знаци, 2017) и „Прудънс и червения барон” (Сиела, 2008)се отнасят към различни епохи, но в тях любовта събира герои, родени в България и на запад от нея. И ако в първия роман Кристофър Бъкстон разказва една забележителна любовна история от 14 век, останала и в хрониките, то във втория роман оживява част от собствената му биография.

По логиката на автобиографизма „географията“ на сюжета и културният диалог са очаквани. Изненадата за читателя идва по отношение на историята – в исторически роман в духа на европейската модерна класика впечатлява задълбочен поглед не само към европейската, а и към българската история. Българският читател разпознава теми  на българската историческа проза, но няма как да не забележи и заявения собствен почерк на автора – не само защото погледът е „отвън“, историите се „изнасят“ извън България.

Темата за историята има характерно проявление в прозата на Кристофър Бъкстон: потокът на ставащото в историята е с властта на кармичната воля, то предизвиква човека да надмогне лудостта на времето, не да я отхвърли, което е невъзможно, а да се извиси над нея, изстрадвайки я. Човекът в историята да понесе иронията на съдбата, готова да завихри хаоса, да размени ролите, да ни отскубне от корена на убеждения, принципи, навици и да ни изхвърли на непознати брегове. Всеки от героите му носи у себе си символи,  културни матрици, модели и клишета на света, в който е живял, но именно тази осигуряваща ни илюзията за устойчивост нормативност в прозата на Кристофър Бъкстон е предизвикана. Авторът има вкус към гранични епохи, към  пиковата динамика на културни, исторически преходи, в които се разклащат и разпадат граници, потъват в небитието държави или политически блокове, изплуват нови, разместват се културни пластове, преобръщат се понятия. Световете пътуват.

Дори когато изглежда, че световете си протягат ръка – и чрез кръстоносните походи за спасението на християнските земи от прегазващите Балканите иноверци през XIV век („Далече от Дунава”), и чрез междудържавни споразумения за обмен на кадри през XX („Прудънс и червения барон”) – те могат да си останат далечни и чужди или придвижването им един към друг да породи сблъсък, разруха, смърт. В крайна сметка хармонизирането и сливането на придвижващите се един към друг брегове в романите на Бъкстон се осъществява преди всичко у човека, ако надрасне национални и културни предразсъдъци. Любовта е онази частна история, чрез която се разказват „големите“ истории.

И двата романа на Кристофър Бъкстон („Далече от Дунава”, „Прудънс и червения барон”)  съдържат в себе си и историческия, и любовния роман, и в двата му романа и историята, и любовта са драматични, а човешкото е върховен коректив на историята, на социални системи, идеологии, религиозни догми, независимо от това дали героите вярват в тях или не. Голямото предизвикателство на живота – да  откриеш кой си, да се еманципираш от властта на света, въплътена във фигурата на бащата, в идеологическа доктрина, в религиозни догми, в нормите на утвърдения морал и клопките на вината и самоосъждането. Героите на Кристофър интригуват и очароват читателя именно със способността си да надраснат светове, да изстрадат силата си да приемат света, пътуващия  в него човек, самите себе си с повече любов и с особено чувство за хумор. Всеки от тях изживява собствена трансформация, превръща се в нарушител, следвайки  откровението на любовта си – единствената реалност, която остава отвъд всяка ирония.

В „Далече от Дунава” Мария Искра живее в епоха, която създава легенди или ги развенчава – Баязид Светкавицата, Жана д Арк, Жан безстрашния, краха на западното рицарство при Никопол. Преживява завладяването на България от турците, пътуване през размирна Европа, края на Стогодишната война във Франция. Животът й е непрестанно надмогване на разрухата, смъртта, на предразсъдъците на  околните, на самотата  и отчаянието. Няма земя по пътя й, която да не кипи от енергиите на промяната. Картата на Европа се огъва, границите на средновековното мислене и морал се пропукват от нови енергии. В размирния XIV век европейският свят пътува, трансформира се, едновременно боледуващ от миналото и носталгично вкопчен в него, предизвикан от новото, но колеблив и агресивен заради страха от неизвестното.

В „Прудънс и червения барон” англичанка пристига в България и през нейния поглед оживява образът на обществото от последните десетилетия на тоталитаризма – ежедневието в Английската гимназия, частния живот на хората,  едно от най-емблематичните деяния на режима от 80-те години на ХХ век – смяната на имената на турскоезичното население. Прудънс заварва един свят с толкова втвърдени и охранявани граници, че въпреки че е предупредена за това, преживява културен шок. Надзиравана е толкова методично, че само доброто й чувство за хумор я спасява от шпиономания. От преминаването й през митницата до най-съдбовния й  сблъсък с апарата на Държавна сигурност тя непрестанно усеща прерязващия поглед на  другарката Василева, суровото изражение на портретите на ЦК на БКП от стената, зорката бдителност на работническата класа, въплътена в чистачките в училището, в съседи доносници, във вечната фигува на мъж с тъмно палто.

Но в битовата сфера на живота Прудънс с изненада открива свободата на словото, пародиращо публичния славослов на властта в стила на анекдота. И този свят също пътува,  трансформира се, а десет години по-късно той ще изживее приобщаването си към европейската демокрация и голяма част от познатите българи Прудънс ще срещне отново, у дома – в Лондон. Отново границите на Европа ще се огънат, за да рухне стената между Запада и Изтока. Едновременно боледуващ от миналото, но не чак толкова носталгичен, променящият се свят ще се вкопчи в новото – не толкова във възможността да го сътвори, колкото в шанса да оползотвори създадени възможности.

Светът е двулик и през XIV-ти, и през XX-ти век: зад високите фрази на широко тиражирани митове, емблематични образи, зад идеализираните и ритуализирани структури на самоприпознаването причакват в иронична гримаса отхвърлените от канона, профанизирани от табута и предразсъдъци  импулси, пориви, съдържания. В „Далече от Дунава”: „най–великата армия”, тръгнала да спасява от турците „братята – християни”,  е „погубена от високомерието и разгула си”, кръстоносците плячкосват, изнасилват, убиват тези, които уж спасяват. Християнското единство се разпада на всички равнища на текста, а словото се изпълва с горчива ирония – „Така западните християни стовариха божия гняв върху Оряхово – или поне така твърдяха техните свещеници”. С „най – елитната армия” се движат сводници и проститутки. Сякаш някой е изпуснал кръста в ада и огънят все повече го поглъща: тук е „Содом и Гомор… ада, очертан с военни палатки”. От този ад към Обетована земя тръгва Мария Искра със своя любим. Но след дългите им митарства се оказва, че в родината на Жил също се сблъскват с двойни стандарти – и тук под маската на християнското благочестие и ревностната взискателност към ближния най-често надничат пресметливостта, егоизмът, ревността и омразата. Оказва се, че и раят може да бъде твърде суров и безсърдечен към този, който държи повече да е честен пред бога, отколкото пред църквата.

Ако в „Далече от Дунава” преди всичко църквата тиражира лъжливото слово на несъществуващ в реалността идеализъм, непосилен и за проповедниците му,  в „Прудънс и червения барон” твърде близки митополагащи енергии са произвели догми и образци, в които всъщност не вярват и тези, които ги проповядват. Зад публичната демонстративност на праведността си крият също осакатени души, отмъщаващи на другите за духовното им здраве под маската на ревностната преданост към своя бог. И  отец Жером, и другарката Василева прикриват опиянението си от садистичната авторитарност зад принципността в името на идеала.

Героите и в двата романа са изправени пред изпитанието да намерят нещо сигурно в света на пропукващите се и на запад, и на изток митове. За болярина Иван и дъщеря му Мария Искра в този променящ се свят „единственото сигурно нещо оставаше реката”. Дунава и оживената търговия по него с италианци, арменци, евреи, гърци осигуряват такива международни контакти, надеждни партньорства, приятелства, благодарение на които става възможно да се спасиш и дори да разчиташ на капитали в чужбина. И младата Венецианска република търси нещо сигурно в размирната епоха и го открива в търговията – тя трябва да продължи, независимо от това, че сега партньорите са други, султана. Капиталът осигурява неочаквано добри позиции на Жил и Мария, а и на сина им Жехан във Франция, въпреки че за почти всички бракът им пред бога е съмнителен. Европейският свят в романа е избрал категоричното златото пред националните и религиозните идеали, златото отваря врати, прескача предразсъдъци, обезсилва морални съображения. Идеалите остават за наивниците, а за останалите са просто удобни маски или удобни доводи в търговски преговори.

И в „Прудънс и червения барон” търговията след падането на режима свързва Изтока и Запада, но тя няма много общо с онази на болярина Иван от XIV век – чрез нея разбойничестват бившите апаратчици в парньорство с бившия криминален контингент. Бащата на Прудънс, социалист по убеждения и профсъюзен активист с тъга обобщава: „Малко е иронично. Цял живот се трепах за копелето Максуел,… а той през цялото време ми крадеше пенсията и я прахосваше за съмнителни сделки в Източна Европа с хора от рода на твоя свекър. А сега мръсните пари се връщат.”

Кристофър Бъкстон очевидно е задълбочен изследовател на историята, но неговите романи съвсем не я идолизират, не остават запленени от парадната й митология. Показателен е един епизод от бягството на оцелелите кръстоносци след битката при Никопол в „Далече от Дунава”. Полски рицар със сетни усилия успява да вкопчи ръка в отплуващата лодка, но „един от братята му християни стовари секирата си върху нея”. Героят трябва да разчита на волята си да оцелее и успява да доплува, въпреки тежестта на доспехите си, до другия бряг, а по–късно се ражда легендата за него. Разбира се, дали секирата е братска, това няма голямо значение за легендата…

Авторът споделя, че особено му допада Дикенс заради умението му „да нарисува вътрешното богатство на човека и да го свърже с всеобхватен морален поглед към обществото”. В романите си Кристофър Бъкстон търси именно всеобхватност на образа на историческите епохи и светове, но чрез забележителен лаконизъм, чрез елеганта стратегия: духът на времето отзвучава в полифония на гласове, улавящи различни нива, потоци, изражения на живота. В това многогласие на света героите му изстрадват своите истини и се борят за тях.

Особено драматично е преживяването за Жил Гитон („Далече от Дунава“), рицар хоспиталиер, дал обет за безбрачие, възпитаван в ордена на Родос, воин на Дева Мария – „майка на страдащите сърца”, „милостива“, „благочестива”. Но ще го спаси по чудо една земна Мария, която той е спасил от изнасилване, чийто баща е убит – каква ирония – от рицарите на Запада, „които толкова обичаше”. През смут и страх, срам и тревога постепенно ще се разкъсва пелената на заблуди и предразсъдъци, за да стигне Жил до убеждението, че Бог не може да счита за грях една любов, ако тя спасява и прави човека по-добър.

И в двата романа фигурата на бащата най-силно обвързва индивида със социалността, с исторически норми, класа, религии, роли и „убийството на бащата“ означава именно еманципирането на индивидуалността. Преодоляването на тежката сянка на бащата е съдбовната мисия на любовта. Прудънс отбелязва: „В Англия можех да мина за олимпийски състезател по пюене срещу Маргарет Тачър. Татко ме беше обучил добре.” По ирония на съдбата тя ще успее да замине за тоталитарна България, одобрена от един свят, чиито врати ще се отворят пред нея заради владеенето на руски език и биографията на баща й. Но ще открие пълната несъстоятелност на жизнената му утопия именно там, където е станала реалност.

Световете пътуват, изливат се от бреговете си, догмите им се пропукват, през тях и с тях пътува и човекът. Той е призван в този повествователен свят не просто да измисли своя бог, а да го познае, да го открие у себе си – да го следва в този двулик свят с двулики герои, в който най-важното е да обичаш живота повече от мита за живота, чийто и да е той. И в двата романа човекът се учи да бъде себе си – притиснат от лудостта на света, той се вкопчва в живота и следва преди всичко дълбокия си инстинкт.

Новият роман на Кристофър Бъкстон – „Завръщане“ (ИК „Знаци“, 2017) също следва така заявената вече концепция за човека и историята, следва и голямата тема на романиста за пътуването на Изтока и Запада един към друг, но заявява собствена специфика, която заслужава специално внимание. „Завръщане“ е особено събитие в темата, нейна кулминация по отношение на епическата концепция за историята, по отношение на темата за войната, заради интерпретацията на голямата криза след Първата световна война в Европа и най-болезнените рани на българския свят от това време, заради постижението в свеждането на монументалното до индивидуалната история и психологията на ежедневния живот, заради проникновения поглед към българския човек и драмата на принадлежността му в европейския контекст.

И в този роман ще открием продължение на теми на българската проза, но и този път Кристофър Бъкстон ще ни изненада с особения привкус на версията си. На първо място, ключовото събитие от войната – битката за Битоля. В българската литературна митология на Първата световна война класическите топоси в творчеството на Йовков и Дебелянов насочват погледите на изток и на юг. Какво печели романът от това, че обръща фокуса на вниманието на запад? Определено провокира интереса на читателите си с добавянето на нов литературен топос в темата, фиксира се върху раната Македония и не забравя за нея, където и да броди героят му. Наред с това именно този епизод от войната въвежда един особено екзотичен образ на европейското, буквално обработва имперския мит на модерна Европа: атаката на френските войски се осъществява от подразделения от чернокожи войници, чието присъствие в тези географски ширини има почти шокиращ ефект. През погледа на героя Данчо те стоят особено зловещо в пейзажа, докато се катерят към българските позиции по склоновете, придържайки се с ръце и захапали странни хладни оръжия. Усещането е за нещо „друго“, непознато от предходните две войни, в които героят е участвал, това е лицето на европейските империи, което предизвиква у него очакване за  сблъсък с дива, варварска природа, с непозната жестокост.

В битката за Битоля, още в началото на романа, се разпада самата представа за европейското като географски и расово ближно, за континентално „свое“. С присъщото си чувство за хумор и като майстор на иронията Кристофър Бъкстон създава сцена с метафоричен смисъл: Данчо попада в плен, защото е притиснат от тялото на огромен мъртъв негър в тесния окоп и няма как да се освободи от него. Героят лежи като в ковчег изпод мъртвец, сякаш по ирония на съдбата е погребан жив – като националния идеал за обединение, като Македония, като България, притисната в пропастта от ламтежите на т.нар. Велики сили. Така ще бъдат погребани честта му на герой от предходните две войни, човешкото му достойнство в пленническите мъки, цял един живот и свят, които изглеждат безвъзвратно загубени. И затова съвсем няма да са виновни само враговете, а и съюзниците от Великите сили.

Там, в теснотията на окопа-гроб, войната ще събере принудително „чуждите“ за Европа, но придошли в европейските империи „диваци“ и „чуждите“, макар и вечно живели в Европа българи. В сърцето на Европа ги мислят за „диви и опасни“, без да правят особена разлика между сърби, гърци, българи, хървати…

Още по време на войната героят се сблъсква с усещането, че светът се е променил по небивал начин и лицето на промяната, която го довежда до потрес, е черно, лицето на негъра. В личната му история то остава свързано с ужаса на дивашката жестокост: конвоят на българите пленници до Франция отново се състои изцяло от негри. Те причиняват възможно най-жестокото унижение и физическо страдание, което героят е познавал през живота си. Този път пътуването на героя на Кристофър Бъкстон не е спасение от ада като в „Далече от Дунава“, то е адът, в който войната продължава още по-убийствена.

Мотивът за робството става все по-функционален в текста, а читателят остава с усещането, че на онзи кораб се завърта омагьосания му кръг – българите пленници в трюма се превозват така, както сигурно преди време са превозвани и чернокожите им пазачи. Но романът не остава в тази хронологична версия, а неочаквано я преобръща. Попаднал в Марсилия в криминална среда, Данчо се опитва да спечели пари и обстоятелствата го захвърлят в позицията на негрите палачи – той е част от екип, който превозва нелегални емигранти от Африка. Със завързани ръце и крака така, както българите пленници. Но този път хората са свързани и с тежка метална верига един за друг, която при опасност се изблъсква в морето и гарантира потъването на товара. А редом с българина е негърът Уоле, който не спира да го изпълва с тих ужас. Партнират си робите на западния свят, африканските и балканските черноработници на марсилската мафия. Първия път операцията приключва успешно, но втория – веригата е задействана и Данчо до края на дните си няма да се освободи от ужаса на обречените и от убийственото чувство за вина, от ада на греха си. В Марсилия българите си говорят така: „Нали знаеш как се отнасят с нас, все едно сме африканци“, а във втората част на романа по повод на напрежението, свързано с окупационните войски така си говорят и в България – „третират ни като аборигени и ни водят диваци от Африка да ни управлявят.“

Тази повествователна линия няма да секне до самия край на романа: след Втората световна война като част от африканска делегация в България ще се появи Уоле, вече като политик. Втората световна война не е централна тема в романа, но този епизод със статут на повествователен щрих казва достатъчно: още след Първата световна война политиката в Европа е криминализирана, недвусмислено обвързана с мафията, а след Втората световна изпеченият в този тип „политика“ бивш роб е водеща фигура в свободна африканска държава, хладнокръвният Уоле, който убива без проблеми. Минало? Не, романът на Кристофър Бъкстон се отнася твърде иронично към идеята, че миналото може да бъде забравено. Колкото и да го натикват героите в мрака на сянката си, то не спира да крещи оттам. Възмездието застига Данчо в Марсилия, изневиделица изскача и в един мирен ден в България.

В съзнанието на Данчо Франция е пространство символ, един образ, роден от любимите му книги на романтика Дюма – „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“. Това е неговият личен мит за света, в който попада. Спасен от пленническия труд в Марсилия, той отчаяно се опитва да забрави „позора на пленяването“, цялата тази смесица от срам, вина, ужас и тъпото примирение на оцеляващия, загубил всичко.   По големия въпрос как сте стигна до такава небивала война, „зададен на всякакви езици“, в Марсилия мислят, че „Заради лунатиците от Балканите цяла Европа беше въвлечена във войната и цветът на нациите – младите хора, беше избит. Но аз се бих в три войни, не само в една – искаше му се да закрещи – и за всичко сте виновни вие – французи, англичани и германци, вие откраднахте земите ни и хората ни и ги подарихте на сърби, албанци, хървати, гърци… Какво очаквахте?“

Тази война и особено пленническото пътуване променят самосъзнанието на героя за собствената му стойност, притъпява се усещането му за принадлежност към един предишен живот и свят. Потребността да поддържаш някак силата си се пренасочва от носталгията по родното, един образ, чиято цялостност и романтичен ореол трагично се разпадат, към жаждата за забрава, за съвсем друг живот. Героят някак инстинктивно се оставя на илюзията за света на мускетарите да замени ужаса с приключение и се надява то да го излекува от отпечатъка на войната. Но Марсилия непрекъснато го опровергава. Западът продължава да употребява българската национална кауза за собствените си цели: българин от Македония е измамен от криминални елементи и подведен да осъществи атентат в Марсилия. Той вярва, че жертва живота си в името на Македония, а мафиоти от Италия и Франция всъщност го превръщат в марионетка за разчистване на сметки.

В тази война умира една романтична идея, превръща се в тъжна илюзия всяка надежда, че политиката и идеалите на нацията някъде се срещат. Голямата криза на модерността намира израз в откритието, че самата идея за Родина, националната кауза, воинският модел на достойнството с юнашко-рицарската традиция на честта – всичко това е опразнено от смисъл. Комунистите твърдят, че граници и без това са ненужни, Великите сили си играят с границите, а модерният европейски свят след войната е шарена смесица от имена, раси, езици – Данчо от България, Берта от Мадагаскар, Якуб от Мартиника, египетски проститутки, пристигнали нелегално с кораби, навързани като  роби, африканецът Уоле. Всички те са впримчени в криминални структури, преживяват като слуги на гангстери, а Якуб обобщава: „Абе, така работи този свят, ние всички сме роби на някого.“

Романът представя като синхронни две пространства – ако в първата му част оживява пътуването на запад и този нов свят се представя през очите на Данчо, то във втората му част оживява българската действителност от същото това време през погледа на съпругата на Данчо, на Витка. И тук войната сякаш никога няма да свърши: кратките надежди и последвалото убийство на Стамболийски, Септемврийското въстание и краха му, атентата в църквата „Света Неделя“, нелегалните комунистически клетки… Ако за някои комунистическата идеология е средство за постигане на романтичната потребност от кауза, за други е шанс да излеят гнева и омразата си към собствената си съдба, да го пренасочат към „другите“, избор на най-примитивен реваншизъм. В картината от следвоенните десетилетия са представени и социалните утопии на низините, притиснати от глад и несигурност, и масонските политически дебати на висините, от които се издигат лицата на властта.

На този етап романът ще припомни на своите читатели за класиката „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, защото изобразява не само същите времена, а и се стреми чрез собствен почерк да улови сложността на социалната картина, многогласието й. Но по-близо до истината ще се окажат онези от българските читатели, които биха го наредили след „Морава звезда кървава“ на Константин Петканов – заради идеята за опустошителната сила на войната, която не щади никого – нито войниците на фронта, нито онези, които ги очакват. Заради усещането, че сякаш тази война никога няма да свърши, защото е преобразила толкова света, че той остава „неин“, друг, завинаги откъснат от надеждите, идеалите, митовете на миналото. Един свят, потопен в друга ера, в която кърви духът. Разбира се, и през призмата на това сравнение се очертава своеобразието на почерка на Кристофър Бъкстон – една иронична нотка непрекъснато подкопава тежката сянка на трагичното, един остранен поглед улавя инстинктивната живост на душата в будността на съвестта, в отровата на вината, в смирението пред възмездието за греха, но и оставя шанс за кротката радост от живота, за прошката, за обичта.

В Марсилия спрямо заварените романтични културни клишета се подхожда с откровена ирония и сарказъм, показателни за степента на културния разлом, на кризата на модерността. Нечии думи и действия там непрекъснато отрезвяват романтичните илюзии на Данчо. Ограбен от любовница проститутка, ще чуе: „Това да не ти е Дамата с камелиите.“ След кратките моменти, в които най-сетне се чувства като мускетарите съдбата ще го принуди да се види като жертва или убиец. Решил да се завърне след десетилетно скитане в България, многократно ще трябва да понесе скептицизма по отношение на митичната вярност на Пенелопа към Одисей. Героят постепенно ще осъзнае, че не само той, а и други като него играят „своите марсилски роли“ и ще пожелае дай-сетне да бъде себе си, да се завърне при себе си, завръщайки се в родината, при семейството си. И за него, и за съпругата му този втори живот заедно се оказва немалко изпитание. Мъчителни тайни и самообвинения разкъсват героите за миналото им, семейният им живот съвсем не е идиличен.

Но затова пък е показателен за творческия свят на Кристофър Бъкстон. Човекът в романите му не е светец, нито герой в духа на историческата риторика. Наред с иронията към клишетата на цивилизацията, колкото и патетични да са те, в романите се откроява и вярата в духовния инстинкт на човека да търси хармония, да преоткрива някак, в нещо смисъл и радост. У човека в романите на Кристофър Бъкстон се стаява много повече от това, което е способен да види светът, много повече от това, което обича да помни историята, много повече от това, което най-често е готов да види той самият у себе си.

„Завръщане“ – това е едно друго пътуване – и като пътуване на света, и за пътуващия в него, с него или въпреки него герой. Сега и двете гледни точки, към България и  Марсилия, към Запада са тези на българския човек, на Данчо и на Витка. И в тези две оптики е постигнато наистина „българско“ виждане – като се започне от богомилската притча за Земята като царство на Сатанаил, потвърдена от прословутия български фатализъм – „май сме прокълнато племе“, та до онова неведнъж пресъздавано от българската литература потресно откритие, че предосвобожденския юнашки идеализъм се оказва трагично несъстоятелен в модерните времена на политиката, че националният идеал дори не може да бъде погребан с почести, а само с тъжно опело в българските души, та чак до овластения комунизъм от втората половина на ХХ век и неговото лице. И още – този път убийството на бащата не е спасение, а само метафора на онова заличаване, игнориране на сложността на човека и живота, което е толкова показателно за тоталитарната доктрина по нашите земи, заличаването на паметта как да бъдеш човек в името на припокриването с ролята на „колективния“ човек.

Самият роман „Завръщане“ е едно твърде съдбовно пътуване за самия Кристофър Бъкстон още по-навътре в българската историческа драма и в психологията на българския човек. В навечерието на неговото отпечатване авторът му оповести възторжено, че е издържал изпита по български език за получаване на българско гражданство. Каква знакова синхроничност – с последния си роман Кристофър Бъстон повече от всякога провокира българския читател да асоциира текста му с българската повествователна традиция, да схваща разказвача като български автор – с европейския контекст на изображението, но и с тънка чувствителност за българския корен, за цялата сложност и нееднозначност на европейския диалог между Запада и Балканите. В този смисъл има нещо иронично, съвсем в духа на Кристофър Бъкстон, в тази синхрония на събитията, защото с романа си той вече издържа теста за българско гражданство, издържа го и като човек, проникнал с любов и разбиране в българския свят, и като творец, продължаващ българската литературна традиция в жанра на историческия роман. Интересно – как ли ще продължи пътуването му?

BuxtonK

Read More

Остави отговор

*