Количка

0 item - 0.00 лв.

Литературен доклад за издадените през 2016 година поетични книги на бургаски автори

доц. д-р Елка Димитрова:

Благодаря за присъствието, за книгите и за гостоприемството. Докладът ми е дълъг, но исках да обърна внимание на всяка книжка поотделно, да отделя специфичното така, че да мога да го илюстрирам. Съвсем в началото имам уводни една-две странички, които се отнасят общо за представите ми за литературен Бургас. Ще извадя двете най-важни изречения от тях, за всеки случай, за да не тръгне зам.-кметът, без да ги е чул. Според мен, което се оказа не само мое мнение, имаше представяне на една страхотна книга на Антон Баев в Дома на писателя, говорихме, споделяхме и у мен се затвърди убеждението, че Бургас е най-литературният град в България. А другото изречение  е, че няма друга община, която толкова да се грижи за своите писатели и това го казвам въз основа и на предишни наблюдения, при които съм била член на жури в конкурс за финансиране. Прави ми впечатление колко много качествени неща се правят тук и каква поддръжка имате от общината. Това в София го няма.

И, естествено, ще кажа, че съвсем нямам илюзията, че някой някому може да предписва как да създава поезия. Така че, и най-обективното критическо мнение всъщност е субективно. Затова аз не давам предписание, просто давам оценка. И другото уточнение, което ще направя като критик е, че аз всъщност се чувствам много намясто тук, въпреки академичната си кариера, контактите си с високите литературни среди, защото аз съм от хората, които винаги са предпочитали автентизма в литературата пред направеността. Тъй като автентизмът или го има, или го няма, а направата винаги може да се измайстори или научи и т.н.

И сега, започвам да чета. Прочитът на поетическите книги, представени за бургаския годишен литературен преглед на 2016 г., бе интересна среща за мен по ред причини. Винаги съм се удивявала на значението, което Бургас отдава на литературата, на отношението към писането и книгите. Удивително е и насърчението, което общината и Домът на писателя дава на пишещите в Бургас. Не знам дали има друга община, която по този начин да се грижи за писателите си, предполагам – не. Поезията е територия субективна и непечеливша и наистина има идеализъм във финансирането. Нямам много преки впечатления от динамиката на литературната работа и текущите срещи с писатели и книги в Бургас, но онова, с което пряко се срещнах в литературна активност, в работни условия, действително заслужава да бъде отличено.

Покрай журирането на конкурса  за общинско финансиране на бургаски автори през 2015 година бях впечатлена от високото ниво на много от представените текстове. Това се отнася както към поезията, така и към прозата и е отразено в рецензиите към конкурса, сега просто намирам повод да го изрека публично. Също така съвсем отговорно мога да кажа: малко са в момента периодическите литературни издания като „МОРЕ” в България. И като ниво на текстовете, и като  всеотдайна работа на съставителите и редакторите с усетите им към ценното в съвременната литература, с организаторската активност по събиране на текстове – нещо все по трудно напоследък, със самото композиране на броевете, което до голяма степен е концептуално.

Отделно трябва да спомена отношението към поезията в Бургас. Разбира се, то донякъде е ултимативно зададено от фигурата на Христо Фотев. Но мисля си, че не е случайност и това, че Фотев принадлежи именно на този град. Трудно е да се определи дали „геният на мястото” – в случая общата поетична атмосфера, ражда поетите или поетите зареждат мястото и го правят необичайно и то на свой ред поражда поезия. Като че ли това е един общ кръг, който генерира неповторимата енергия на литературен Бургас.

А сега ще се насоча към

годишния литературен преглед за 2016 година.

Основната провокация за мен беше представата за поезия, заявена от изпратените книги. (Тук само ще вметна, че си давам сметка, че онова, което получих, далеч не е всичко публикувано през 2016 година в Бургас).

И така, книгите, които достигнаха до годишния литературен преглед, са подчертано разнородни. В критическата си практика със съвременна българска литература общо взето съм работила с автори, чиито стандарти са по-скоро прицелени към някакви, често пъти модни, световни образци. В този случай обаче се натъкнах на много и различни изрази на по-скоро автентична поезия. Не учена поезия, не претенциозна поезия, а поезия като потребност на душата или поне – опити за такава.

Направи ми впечатление, че някои автори са склонни да наричат поезия (и дори да го изписват в книгите си като жанрово обозначение), вербални изрази на състояние, които като поетика клонят към ученическото стихосложение. Направи ми впечатление и наличието на родени поети без особено отношение към литературността, към изработването на стихотворенията, към поетическото усилие, към провокацията и т.н. Направи ми впечатление обаче и наличието на сериозни поети, за които писането е овладян изказ, без това да убива спонтанността на вдъхновението. А в няколко от книгите се зачетох, без да се сещам да категоризирам , което разбира се беше най-хубавото и мисля си – там беше поезията.

Започвам прегледа на стихосбирките по азбучния ред на имената на авторите, стори ми се най-коректно – имената са избрани от малкото име, тъй като лириката е нещо интимно.

Велина Димитрова – „Спътница на мечти”. Книгата е преди всичко емоционална, посветена е на любовта, копнежа, бляна, но прозират и много разочарования. Там, където се описва способността на лирическата героиня да обича, това е направено с размах и без ограничения, но видимо несръчно и емоцията рядко добива адекватни поетически въплъщения. Не е зле да се поработи върху изказа. Иначе смисловите послания са на една душа, отворена към всичко и всички. Безспорна е откритостта на субекта и несломимата му жизненост. Интересното е, че речта в частта, посветена на грубата действителност в „Писмо за приятели”, се лее далеч по-гладко от тази пресъздаваща бляновете и копнежите. Като цяло – впечатлението е за силни пориви с малко проблематичен изказ.

Втората книжка, за която ще говоря, е на Деян Димитров – „Маскарад на сенките”. Книгата на Деян Димитров събира контрастни по теми, образност и емоция стихотворения. Някои са романтични влюбени и дори идилични. Повечето обаче са болезнени и мрачни, прицелени към смъртта в различни нейни въплъщения. Много от текстовете тематизират и патологии. Стихът е видимо необработен, често неумел. Това, което ме впечатли е, че от мрачните изповеди и въплъщения понякога избиват наистина силни и директни истинни стихове. Цитирам:

не можете да разберете,
че без този черен демон,
         вътре в мен,
аз съм никой,
         просто черупка,
без душа.
         Няма нито мъка,
                   ни радост,
                            ни любов.
Затова простете ми,
         че искам да съм тъжен…

Това е от стихотворението „Скоро съм нямал” , без заглавие, така започва. Заради такива фрагменти си струва Деян Димитров да продължава да пише, защото в тях проличава силната тяга към разбиране на кошмара, към осъзнаване на мъчителния хаос, към споделянето, говоренето за него. Защото често отблъскващите аморфни видения на Деян понякога се превръщат в смислени послания към другите. И защото някои от тези послания са наистина въздействащи не само чрез кошмарното.

Следващата книжка е на Деяна Врангова – „Огненото цвете”. Не особено сръчно написани стихове с дъновистки тематични тенденции. Но, дори и когато е само успокоение или израз на душата, опитът за поезия е нещо съществено за човека, който го прави. За мнозина от нас може би нищо не биха означавали думи като:

Благодаря на всяко съществуване,
Благодаря неизразимо,
Благодаря на Цялото Любимо!

Ако те обаче правят по-изпълнен и радостен автора си и неколцина негови съмишленици, може би има смисъл да се споделят.

Следващата книга е на Динко Павлов – „Есенни брегове”. В анотацията на стихосбирката четем:  “Безпощаден епиграмист, фейлетонист и изобретателен автор на жилещи афоризми (…) Една дума е достатъчна, за да го направи мек и нежен лирик, отнесен мечтател и непоправим романтик. Думата, която го преобразява, е МОРЕ. Добавете БУРГАСКО и той коленичи смирено. Споменете ЛЮБОВ и той открива душата си. Прочетете тази книга и ще се убедите.” Думите са на Ваньо Вълчев.

И действително, без да знам нещо за творчеството на Динко Павлов в някои от изредените за него жанрове, лириката му определено е спонтанна, лее се естествено през една приказно-песенна нагласа. Понякога наивна, понякога детински мечтателна, друг път тъжна и меланхолична, винаги човечна, тя има своите акцентни попадения, цитирам:

Откъснат лист във жълто
последните си мигове рисува
и каца
върху рамото на слепия…

Това е от „Есенен триптих”, първото стихотворение. Ако бих търсила обобщение в поезията на Динко Павлов, макар и в скромно изражение, има нещо в погледа на спонтанния мъдрец,който гледа с любящи очи на света.

Следващата книга, за която ще говоря, е на Елка Василева – „Неща за обичане”. Това е сред най-доближаващата се до една стандартна представа за поезия книга. Тук говоря за стандарт в добрия смисъл на думата. Зряла, овладяна, със спокойно течаща мисъл и със стих, който безпроблемно я следва и моделира. Но и с онова вътрешно напрежение, присъщо на поетичното, с усет към необичайния образ, към дисхармоничното състояние. Цитирам едно малко откъсче:

Изведнъж се превръща
в прегладняваща сянка
и яде ненаситно
хоризонта и времето…

Това е споменът. В сходен дух се разгръщат повечето стихотворения, изпълващи страниците на тази изповедна, живееща и мислеща книга. Текстове, колкото лесно възприемаеми, толкова и изненадващи с осъзната емоционалност. Бих номинирала книгата, ако не беше изричното желание на авторката да не участва в номинациите за наградата „Христо Фотев”, както разбрах, по етически причини.

Следващата книга е на Ирина Войнова – „На педя от рая”, трета част от трилогията „Сълзи на огъня”. В книгата си „На педя от рая” Ирина Войнова представя един добре изграден корпус от поезия. И композиционно, и поетически стихотворенията и циклите разкриват присъствието на автор, който съвсем не е неопитен нито в писането, нито в четенето. Част от текстовете са интимно-лирични. Има и редица стихотворения с философска нагласа. Видима е езотеричната струя, която подрежда образите, диктува виденията, на места прозира като доктрина. Може би това е основното, което разколебава сигурността ми в автентичността на поезията в част от стихотворенията от “На педя от рая” (като например стихотворенията от циклите “В тълпата – сам и гол” и “Лау и духът на любовта”). Но книгата като цяло създава впечатление за сериозно пишещ автор.

Ето един откъс, в който могат да бъдат видени и увереността на писането, и специфичната необичайност/мистицизъм на тази авторка.

Както винаги, вчера посрещна изгрева,
         направи слънчеви топчета от лъчите му,

затъркаля ги надолу по стръмната улица,
подскачаше с тях и дрънчеше,
дрънчеше –

изплаши възрастните, зарадва децата,
но те не играеха никога с нея –
никой не играеше с нея…

(“Каломена”)

 

Лилия Христова – „Ориса ме Алиса”. Стихосбирката “Ориса ме Алиса” на Лилия Христова е впечатляваща книга. Написана е с финес, с усет към приказното, крехкото, детското. Вписва се в поетическата традиция на автентизма – звучи спонтанно и непретенциозно, но не и простодушно. Изказът тече с лекота и открита естественост, а поетичното го има – съвсем не само в емоционален план. Някаква естествена изобретеност сякаш струи от тази стихосбирка. И тя, мисля си, се дължи на също така естествената поетичност на погледа. Това не е погледът на жена, която иска да напише стихотворение. Не е и поглед на жена, която просто живее. Поглед е на жена, която живее поетично.

“Ориса ме Алиса” разказва в стихотворни фрагменти за един душевен свят, който е колкото неприспособим към стандартите на успяването, толкова и устойчив в чистотата и ненакърнеността си.

 

Ако трябва да обобщя посланието на книгата – уязвимостта е сила. Осъзнатата, приета уязвимост и защитата на красивите й граници и още по-красивата сърцевина. Поезията следва траекторията на един овладян поетичен наивизъм, излъчва блянове и огорчение  с еднакво изящество. Малко подвежда безсъзнателното оставане в детското, за да разгърне една автентично женска вселена. В нея има изключително всичко, през което преминаваме.

От книгата могат да бъдат извадени за илюстрации произволни стихотворения, аз се спирам на това:

В съня си
не съм голяма.
Късопола и неопитомена –
късам въртележки
от градината с илюзии,
подгонвам вятъра…
В съня мога да забравя всички
думи-ножици,
които ме изрязват
от щастливите картинки.
В съня си
няма да порасна.

Въз основа на казаното дотук номинирам „Ориса ме Алиса” за наградата „Христо Фотев”.

Дължа едно малко обяснение предварителната ми информация беше, че за номинираните книги е добре да разгърна малко повече писането си и само заради това има такава диспропорция на обема.

Марияна Вангелова „Нощни пеперуди”, подчертаното пристрастие към образното писане съживява послания, които иначе биха звучали познато. Но нерядко се явяват и силни оригинални абстракции, цитирам:

От най-дълбокото
е свободата
и безбрежен погледът,
в който
(така ни се иска)
да бъдем реални.

(“Двама и морето”)

Философстване над интимното , търсене на хармония, естествена слятост с природата и разбира се постоянно присъствие на морето, както и лайтмотивът за човека-вселена, за близостта като съжителство на вселени за споделеността дори на самотата и за съзвучието в мълчанието. Всичко това очертава един лирически свят, напомнящ за философиите на излизане от рациото, от бита, от конвенцията. Книгата излъчва покой дори и чрез драматичните си текстове, влизайки понякога обаче в известна предсказуемост.

Милка Стоянова „Траектория на самотата”. Поетична в настроенията си, тази книга не винаги  се задържа на нивото на по-силните си стихотворения. Например, работа с персонификации като тези на самотата и надеждата е твърде сериозно предизвикателство, което пред цялата преупотреба на тези понятия, по принцип не в книгата точно, наистина изисква поетическо интелектуално усилие.

Но пък там, където подобни “персонажи” проникват невидимо в текстовете или където, освен чрез назоваването си, те присъстват и като поетически реалии, наистина създават поезията в книгата. Самотата е и отчетливо назованата и реално въплътената като такава главна героиня на книгата на Милка Стоянова. За илюстрация на успешните й поетизации ще посоча стихотворението “Самотата – така осезаема…” И мъничък откъс от него:

…………
Вървим
едни срещу други –
крехки вселени.

Като цяло обаче свръх фиксирането  върху едно понятие в цяла стихосбирка предполага и повече мислене, и малко по-развити поетически умения. Това, разбира се, е моето мнение.

Следващата книга е на Радостина Каушева “С цвят на вдъхновение”. Радост от живота, жизненост, любов са темите, доминиращи в тази непретенциозна, явно спонтанно написана книга. Неприкрито наивна в своите изповеди, песенна, доста предсказуема в посланията си, тя малко напомня ученическа поезия. Пожеланието ми към авторката е, ако е възможно, да търси по-неочаквани обрати, да се задълбочава в съжденията си, да се вглежда в нюансите, да открива особени образи .

Следващата книга е на Светла Гунчева „Тебеширеният кръг”. Рационална и остроумна е поезията на Светла Гунчева в „Тебеширеният кръг”. В предговора на Красимир Тенев се споменава за склонността на авторката да поставя по едно програмно стихотворение в началото на книгите си. В тази книга това е стихотворението” Тебеширеният кръг”, а от него ще цитирам следния кратък откъс:

Със тебешир в окръжност ни огражда
животът и ни казва: “Намери й края, де!
Ако не можеш, котаракът те изяжда!”

Светла Гунчева с лекота се движи в една динамика на мисловни обрати, в която увлича четящия, дори той да не е привърженик на този тип поезия. Ето, аз например, съм от хората привърженици на друг тип поезия и самата Светла спонтанно сподели, че не е очаквала от мен да номинирам книгата й, след като е видяла как аз пиша. Така че, в случая съм уловена жертва от лагера на противника.

Стихотворенията й са интригуващи като кратки разкази , като закачливи трактати, като поетическо заиграване с живота. С чувствителност, но без прекомерен сантимент, често безжалостна, на първо място към себе си, поетесата следва в книгата си траекторията на едно интересно живеене. Трябва да се спомене и усета към ритъма и римата, който води с лекота през сюжетите  и споява често почти афористични сентенции на стихосбирката с тяхната събитийна предистория.

„Тебеширеният кръг” е една от номинациите ми за наградата „Христо Фотев”.

Стана Апостолова в „Нещо хубаво” вкарва разнообразни размишления, преживявания и наблюдения в относително мерена реч. Не съм сигурна, че става дума точно за поезия, но очевиден е стремежът на авторката да говори за нещата по някакъв начин, различен от ежедневния, цитирам :

Изливат светлина жълтозелена
лъщящи фарове и с поглед свеж
смалявам се нищожна и смирена.
И нисша духом води ме копнеж…

(“Пътуване към Виена”)

Това е произволно избрана строфа, но общо взето носи спецификите на поетическото мислене и изказ на поетесата. Според мен, има някаква следа от насилствено събиране на думите. Понякога дори теми, които биха могли да са попадения, като например „Страх от страха”, потъват в този конфликт между ежедневността на мисленето, желанието за поезия и лутането на езика между тези две реалии, като повтарям: всяка критика е субективна.

Следващата книга, която Стана Апостолова е предложила за прегледа, е „В гората”. Книгата за деца „В гората” до голяма степен преодолява търсенето на езика, което в стихотворенията й за възрастни от „Нещо хубаво” често изглежда затруднено. Детската зона сякаш освобождава изказа, там той е по-спонтанен и по-гладък. Тематично различните творби, посветени най-вече на представители на животинския свят, вероятно биха заинтригували малките читатели.

Следващите книги, за която ще говоря, са на Теодора Вълева – „Приказките на мама”и „Новите приказки на мама”. Тези две книжки със стихотворни приказки, написани и нарисувани от авторката, са много приятни за четене и от деца, и от възрастни. Сюжетите са от традиционно приказни до съвременно авторски истории. Стиховете текат гладко с естествено леещи се ритъм и рими.

„Приказките на мама” и „Новите приказки на мама” водят детето както към лабиринтите на собствения му свят, така и из тези на света на възрастните. В този смисъл те не са чужди на дидактическия или поне познавателния модел на литературата за деца. Но като всичко добро, написано за деца, превеждат внимателно и възрастния през забравените и недовидени загадки на детството. Тук ще цитирам, колкото да предам настроението на двете книжки съвсем на слуки избран откъс от приказка:

Ситното зъбче ги чу, но си каза:
“Просто такова защо съм, не знам,
Може би някой за нещо наказа ме,
Сякаш че някакъв съм калпазан!”

На фона на останалите стихосбирки, представени на годишния преглед на бургаската поезия през 2016 г., дилогията на Теодора Вълева е сред много малкото съдържащи текстове за деца и то сполучливи текстове, пълни с живот и настроение, написани сякаш за удоволствие и на самата авторка.

Затова номинирам „Приказките на мама” и ”Новите приказки на мама”за наградата „Христо Фотев”.

Следващата книга е на Янчо Михайлов “Дни без море , малко еднозначни, несложни стихотворения и като смисъл, като образност и като логическо изпълнение. Склонността да се цитират поговорки всъщност отразява нагледно тази нагласа, макар че в книгата няма само тази склонност изразена, разбира се. Нейното струпване е най-видимо в стихотворение като „Въпрос”, цитирам:

Въпроси

Как на мравката
път да направя,
без магарето си
в калта да оставя?

Баба знае две и двеста,
но дали
с едно на ум пресмята?

Разбира се, има и в по-голяма степен авторски текстове в книгата, но от известна едноплановост и декларативност все пак не може да се излезе, дори и в интимните сюжети.

И така, при цялото ми съзнание, че е трудно да се класира еднозначно поезия, моите номинации за наградата „Христо Фотев” са, повтарям: Лилия Христова, Светла Гунчева и Теодора Вълева.

Много ви благодаря за вниманието и прощавайте, ако съм казала нещо, което, според вас, не е било коректно. Изключително деликатно е да се говори за нещо като поезията, така че, колкото си седя зад думите, толкова си давам сметка за условността на всяка критика в този случай.

                 Записа и разшифрова: Мария ТодороваE_Dimitrova

  • Posted by znacibg
  • on януари 18, 2017
  • 0 Comment
Read More

Остави отговор

*