Количка

0 item - 0.00 лв.

Ето победителите на 2016 година

Първо  място: Антонина Георгиева, 24 години от София

не си/ти усещам ръцете

не си усещам ръцете

и думите ми са разхвърляни

без пунктуационни знаци

като пръстите ми

биха се разхвърляли

като запетайки по гърба ти

ако ми бяха останали

някакви пръсти въобще

и нещо друго освен въпросителни

 

соленото люти на очите

и ако ми бяха останали

някакви ръце въобще

щях да избърша морето от теб

но мъките ти текат навътре

а аз не си усещам ръцете

и не ти усещам ръцете

 

 

 

 

Второ място: Екатерина Андреева, 16 години

Снимка: Екатерина Андреева - 16 г. от София, чете свои стихове, посветени на морето

Снимка: Екатерина Андреева – 16 г. от София, чете свои стихове, посветени на морето

от София

***

Не усещаш ли

мириса на водорасли,

лъхащ от тялото ми.

Облизвайки слепоочията ми,

не се задавяш

от вкуса на морска сол.

 

Играеш си на рибар и

хвърляш мрежите.

Завличат те водите ми,

а уловът е само кости.

Загубен си,

но продължаваш,

напомняш ми на онзи старец,

стареца от историята на Хемингуей.

Сега студената ми плът се разтваря под теб,

и потъваш.

Вече нито аз,

нито ти,

имаме за какво да се борим.

 

Трето място: Теа Монева, 22 години от Варна

Този морски град

Този морски град,

построен от чайки,

с покрив на гарата,

сиропиталище на кресливи гларуси,

със стари рибари,

носещи нов живот,

с влага по дългокраките улици,

вятър по отворените прозорци,

с фар, възкъсващ хоризонта на небето,

с алеи, целите от вълни и пясък,

с любов из тайните кюшета на пристанището.

Този морски град

ме кара безмилостно да крещя”обичам”,

докато ме спасява от дългата ми коса,

докато ме дави на гларуса ми крясъка,

докато живея и докато умра.

Този морски град,

нещо в него захваща като котва сърцето ми,

като се разхождам късно вечер съвсем сама,

когато плувам из обладаните от звезди булеварди,

когато чакам автобус номер осем

да ме заведе до някой морски дом.

До някой весел морски дом

със ситен пясък и безкрайни водорасли,

завит в стени от сол и миди,

построен и пазен от светещи медузи.

Този морски град

ме предизвиква на живот

и аз се превръщам

в поредната безсрамна любовница на морето.

 

 

Първа награда за есе Анита Велева, 25 години от Плевен

Ако те опиша,

ще те загубя завинаги. А още лепнеш като несигурно море, утробно недовършени в присъствието ти чертите ми замират. Никой не разбира защо са толкова плавни движенията ми и на къде сочат. С една дума откъсна парче от кожата ми и сега съм особено чувствителна на ветровете, на онази хармоника от неизвестната нощ. Аз съм пагубното отражение на музиката ти.  Мога да се изправя само за секунда. Осанка на момина сълза, на срам, излязъл от съня ти. Бетонна колона на строгостта, издълбаваща времето от тялото ти. Рухвам в пясък устните ти, раменете, внезапно побелелите коси. Не премълчавай кладите, толкова хубаво е да съм топла, несбъдната възможност. В часовете, в които не те търсят, аз съм остатък от огън, в който влизаш със сакралното щастие на успял крадец. Щом есента те блъсне, заприличваш на скорец, който следи токчетата, за да познае моите глезени. Тогава ще изтупаш перата връщайки лицето си. Връщайки ми го ….. но аз съм локва. Не изповядай нищо. Задръж отражението на косите ми в кратката вода на пролетта. Храни безпощадното ято на времето. И не разпитвай хората от новия век къде съм живяла и как съм свършила.

Всяка полунощ в скока на морето и удара на градския часовник аз живея. Аз съм секундата, събличаща озоновото си палто насред площада. Раздавам щастие на закъснелите за щастие и на прекалилите със щастието. Аз съм свян обелен до любовта ти. Удрям се в калъфа на цигулката ти. В него съм затворена в най-красивата си възраст. Под твоята мъчителна носталгия, аз ставам немислима. Преди да е започнала музиката ти, аз се промъквам между масите на плаващата ти градина. Само ти проследяваш голото ми тяло в мидата. Всяка мида е затвор за вечни.

Фаровете осветяват лицето ми. Бавно  вземам своя отговор от теб и се връщам. Питаш ме дали съм глътнала много вода. Дали имам нужда от спасени? И си очарователен.предай на кестените и на самотата, че ги обичам. Тялото ми заприличва на вретено и светлина в окото ти с плътност на сълза. Светлина от тържеството, в която произнасяш смъртна присъда, и от литургия, в която си част от покаяние.

Сега съм риба по почтена от апостол. В движението ми няма колебание, защото няма болка в дълбоката вода.

Вглъбена съхна на брега и чувствам, че си се завръщал многократно.

Read More

Остави отговор

*