Количка

0 item - 0.00 лв.

Доклад за литературната продукция на бургаски автори

Проза, 2016 година

 

Пламен Антов

Не претендирам да имам цялостен образ върху развитието на бургаската проза, но в случая това е по-скоро предимство. Подобна липсна на текстуална обремененост позволява да се съсредоточа върху прекия си предмет – тазгодишната продукция, и ви гарантирам максимално непредубеденост.

Ако трябва да започна с някои общи наблюдения, бих откроил липса на някакви черезвичайни изненади, ако щете и провокации, каквато беше, например, еротичния роман на Атанас Радойнов през 2014-та година. Тази успокоеност обаче (и това е втората тенденция) се компенсира от едно относително високо средно равнище с доста размита граница между средната и добрата проза. Това обстоятелство, разбира се, усложнява извънредно задачата ми, която трябваше да вземе решение за трите номинации по регламент. Поне половината от общо 11-те автора, според мен, заслужават това. Казвам автори, а не книги, защото неколцина автори се представят с повече от едно заглавие. С това минавам към статистиката, която трябва да очертае общата картина.

Получих общо 18 заглавия, като две от тях са издадени през 2015-та година, но както ни бе обяснено, те не са участвали в миналогодишния преглед. На пръв поглед личи доминацията на художествена литература, единственото изключение са трите книги на Румяна Емануилиду. Дълго след обявения срок получих и документално-мемоарната книга на Георги Ингилизов „Морето е тяхното мастило” – за съжаление, текстът ми беше вече готов, когато получих книгата, така че тя не е включена в това, което сега ще представя.
Това ми дава повод да изнеса книгите на Румяна Емануилиду пред скоби, започвайки обзора си тъкмо с тях. Тази година тя се представи с три заглавия, твърде различни едно от друго, но всяко по своему важно. И трите са луксозни голямо форматни издания, дело на Издателска къща „Знаци”.

На първо място аз бих откроил книгата „Юлия Огнянова – Автопортрет за разпознаване”, не само защото едва преди два месеца се простихме с това емблематично име за българския театър. Това е поредната книга за голямата режисьорка, която Румяна Емануилиду издава през последите години. Тук, да вметна, че ако имам някакви резерви, относно устойчивата преданост на авторката към Юлия Огнянова, те са свързани тъкмо с тази раздробеност и многократност на завръщанията. Мислех си, дали един по-цялостен,  всеизчерпващ труд, не би бил по-добрият вариант. Специфично тук е центърът на историко-политическия контекст на двете епохи, в които житейският акцент и творчески път на Огнянова са много силно преплетени. Книгата следва биографичната матрица, започва от родовата история и детството, за да стигне до последните години, но всичко това е поднесено несистематично, с една лежерна фрагментарност, която има поне предимството да е лесна за четене. Изданието, както казах, е луксозно, илюстрирано с богат снимков материал, това му придава монументалност, която донякаде прикрива и компенсира ескизно-фрагментарният характер на самия текст.

Второто заглавие е последната книга 5 от известната поредицата Лица, която завършва поредицата. Това е важна поредица, не само за бургаската, но и за националната култура, като някакво свидетелство от първа ръка, което в някакъв смисъл се измерва с делото на хора като Борис Делчев, Атанас Свиленов и томовете на Кеворк Кеворкян – „Събеседник по желание”, чиято стойност ще се трупа с течение на времето и все по-голямото отдалечаване от тези хора. Акцентът  тук (както знаете по-добре вероятно и от мен, всеки един от тези томове има отделни акценти) е Апостол Карамитев и един втори акцент – българската култура в едни по-широки световни контексти. Томът, като последен от поредицата, оглеждащо приключва с приложения списък на всички участници на 5-те тома на Лицата, даващ представа за респектиращия обем на поредицата. Последно в този списъка е името на художника Руси Стоянов, една от артистичните емблеми на Бургас през последните години.

Този последен очерк е прораснал в отделен албум: „Руси Стоянов – Ловецът на чудеса”, третото заглавие на Румяна Емануилиду. За ключ към образа на художника е използван неосъщественият проект за гигантски кръст на остров Св. Анастасия, посветен на апостол Андрей Първозвани. Находка на авторката, според мен, е и изтъкването тъкмо на този акцент, завъртането на цялата книга-албум около него, включително и чрез вмъкване на откъси от житието на светеца. Освен мемоарна част, албумът съдържа няколко дяла, с които са представени най-характерните образци от творчеството на Руси Стоянов, едновременно и в хронологически, и в жанров план. Възпроизведени са със много добро качество и скици,  бележкови записки, част от тях коментирани от авторката. Мисля, че и трите книги на Румяна Емануилиду по своему имат своята стойност.
От тук нататък навлизам в истинската територия на тазгодишната бургаска проза – белетристиката. Ето, каква е жанровата картина – общо 5 романа, 8 сборника с разкази и един сборник със сеп и една приказка. Тази жанрова номенклатура обаче е малко относителна. Между някои от заглавията са налице интересни интерференции, на които ще обърна внимание по-нататък.

Започвам отзад-напред, тоест от по-малкото към по-едрото, от разказите към романите. В тази логика трябва най-напред да отбележа книгата на Мартин Колев „Микро”, издателство „Либра Скорп”. Това са кратки и неясни по жанр белетристични форми, поместващи се в обема между два реда и две страници и в разстоянието между две автобусни спирки, както самият автор ги е определил, настоявайки на техния предварителен отказ от сериозност.

Нещо, което се чете в градския транспорт, не може да е сериозна и истинска литература по презумпция. В случая съм склонен да се съглася, макар че кратката форма от този тип предполага и противоположни енергии. Жанрова рамкираност между афоризма и притчата, например. Подобни нищения се долавят и в някои от текстовите на Мартин, но преобладава като че анекдотът, подложен на силни деформации, посредством богат инструментариум на хумор, гротеска, абсурда. В целия регистър на модернизма между Хармбс и Кафка, например. При което лиричното пространство от халюцинацията често прилива в нещо като научна фантастика. Въпреки, че някои от разказите си остават просто парчета от живота, книгата като цяло излъчва претенции за някакъв умерен авангард, който като всеки авангард поставя в подножието на истинската литература сферите на експерименталните подстъпи към нея и на разрушителните интервенции. Но е необходим етап от пътя на всеки млад автор, израз на неговото дръзновение и на бунтовете му.

Но аз лично съм склонен да мисля и обратното. Подобни нихилистични жестове трябва да са приоритет по-скоро на една умъдрена зрялост, на прекрачване отвъд литературата, когато в традиционните си форми тя вече се е оказала недостатъчна. Или иначе казано, минимализмът ми звучи по-убедително, когато е резултат на излишък –  не на недостиг. Клопката на този формат, в която е попаднал и Мартин, е подвеждащата леснота на ставянето. Когато никога не си сигурен дали това, което тъй леко се получава, е литература или просто забавление, дразни.

Понеже поех по възрастов подход и вече стана дума за космически научно-фантастичен елемент, най-логично е да продължа с разказите на Михаил Михайлов – събрани в сборник с красноречивото заглавие „Пазителят на вселената”, издателство „Божич”. По всяка вероятност авторът също е млад човек, ако съдим по чистосърдечната наивност на анотацията на задната корица. Тук ще я прескоча обаче.

Всъщност да вметна, че докладът ми е доста дълъг, затова съм отбелязал някой абзаци, които ще прескачам, четейки го, но когато го публикувам, ще бъде публикуван в целия си вид. Та тази антотация на задната корица ми звучи по-скоро като думи на астроложка от провинциална кабеларка. Далеч съм от идеята да отричам (става дума в нея за хуманистичните ценности на литературата и т.н.) хуманистичните облагородяващи възвисяващи енергии на литературата, но това просто е друга тема.

Иначе, „осемте разказа в книгата формално се нареждат в жанровото пространство между научната фантастика и вездесъщото фентъзи, а от тук е и лесната крачка към традиционната приказка и модерния магически реализъм”. Крачката, впрочем, е пряко направена в твърде щедрия предговор на Георги Христов, който цитирах току-що. Онова, което най-много липсва на разказите, е литературата, художеството. Независимо как ще ги четем, проблемът е, ченедостигът долният праг на литературност дори в параметрите на жанр като фентъзи, който по принцип е твърде скаран с нея. В личен план една от провокациите, заради която приех да обгледам тазгодишната белетристика в Бургас, като представителна извадка на обща ситуация в българската литература днес, беше да видя как във вътрешната сигналика картината се колебае между така наречената висока, истинска литература и различните рефлекси на масаовата тривиална литература. Проблем, който теоретически ме занимава напоследък. Не искам да бъда разбран криво, нямам никакво намерение да отричам на едро ниската литература. Като литературен изследовател за мен е важно самото активизиране на различни периферни области като част от големия литературно и културно-исторически проблем за духа на посмодерната епоха и по специално как в развитието на актуалната българска литература високият философски постмодернизъм на 90-те години се трансформира в масовия пост постмодернизъм на 21век. До колко едното е тъждествено, а другото го продължава и къде започва коренният разрив между тях. Именно симптомите на тези процеси са най-малко бургаски и дори не са само български, а са повече от всякога  глобални. Търся в бургаската литература и понякога ги откривам в пределно чист вид.

Едно от проявленията в тази ситуация са неизбежните, както се изразих, рефлексии  на жанра фентъзи като показателна редукция към инфантилното, към приказното, вълшебното, магическото или направо езотеричното.

И тук е мястото да отбележа, че тазгодишната бургаска проза присъства и истинска вълшебна приказка „Спасяването на принцеса Нели” от Станка Апостолова, издателство „Дайрект Сървисис”.

Фактите изглеждат случайни, но в контекста на казаното току-що, са израз на една дълбока закономерност. Книгата е самодейна, това личи от 100 километра, дори и във оформлението й. Изпъстрена е с илюстрации без посочен автор, които изглеждат като откраднати от тук от там. Самата приказка е поне външно издържана в класическата поетика на жанра вълшебна приказка, дори в една крайна прекалена степен, тоест струпвайки всички възможни характеристики, които са разпределени в различни модели. Заедно с най-разнообразни персонажи на вълшебната приказка през гръцката митология до постмодерното фентъзи – деца, гора, караконджули, баба Яга, орела грифон, сатири, елени, самодиви, дори някакъв бор Чвор, горната и долната земя, пещери, входове, пазени от синьо чудовище на име Торбалан, а наред с горната и долната земя се смесват географски рави като бистрешкия водопад и игликина поляна. И все пак, не може да се отрече, че като цяло, въпреки известната претрупаност, приказката, придържайки се към класическите схеми на жанра, съвсем не е лишена от качества и съм убеден, че би звучала увлекателно на малките си читатели, респективно слушатели.

Стана Апостолова е и автор на сборник с разкази „Между роднини”, същото издателство. Известна самодейна наивност е на лице и тук, още в предупреждението към читателя – изнесено в каре на страница 2, в цитат: „Всички герои в тази книга са измислени и всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.” Така може да се говори само извън художествената литература, доколкото е нейна същност това и никой, който сяда да чете художествена литература, не очаква нещо друго. Всичко друго би значело девиация, маркер, който изпълнява специфични функции и който именно се нуждае от специални проблематизации.
Сходна в много отношения е и прозата на Милена Алгара, сборникът с показателен наслов „Градски приказки”, издателство „Балтика 2002”. В начален паратекс книгата сама се определя като сплав между съвременна проза, собствено градските представи на авторката и магическия реализъм – приказното. Няма да коментирам смисловата уязвимост на това изказване, но ще отбележа, че в случая става дума за мистична езотерика . Всичко се сплита в общ сноп – силният приказен елемент. Например, одухотворяването на къщата в едноименния разказ, е част от различните равнища на езотеричното. Тук прескачам няколко примера, да не говорим, че драконът под различна форма е герой в няколко разказа. Например „Крилете”, който дори е печелил номинация за най-оригинален литературен герой в конкурса „Ирелевант” през 2007 г., както научаваме в един уводен текс към книгата. Разказът „Крилете” може да бъде прочетен и като фентъзи версия на класическия митов фолклорен мотив за змея и змейовата сватба, разработен от Петко Тодоров.
Всички особености на стила лъсват максимално в последна новела – това е не само най-обемната, но и очевидно най-амбициозната творба в книгата, включително и заради прозрачния автобиографизъм, разкрит в уводната бележка, макар самата новела да е маскирана чрез третоличен изказ. Може би тъкмо този афиширан от самата авторка автобиографизъм или иначе казано прекалената скъсеност на дистанция, е причина за наивизма на творбата. Попречила е на собствено литературното да се еманципира от тривиалната рефлексия.  Авторката не контролира естетически сюжета и изпада в наивно прехласване пред него в целия диапазон между възторга и разочарованието, включително и конфронтацията с тематиката на събитието. Става дума за нестинарските ритуали в Странджа, които героинята наблюдава и рефлектира, и профанния контекст с чалгата, кебапчетата, свеждането му до панаирджиико зрелище. Авторката и до края си остава и в двата полюса, без да успее да преработи фактическата и още повече емоционалната емпирика в художествен продукт.

Отделих толкова място на тази новела и на книгата на Милена Алгара, защото те са по своему ключови за избран от мен подход към четенето на бургаската проза през 2016 г. Когато човек е принуден да се занимае с подобен материал, аморфен по самото си естество, първото нещо е да се опита да се организира по някакъв начин, да се структурира с някакъв общ сюжет. В случая за мен това е магически империализъм и по-точно магическото в най-различни свои жанрове и дискурсивни форми и пластове. Сигурно за това не е без значение фактът, че съм автор и ръководител на такъв научен проект в Института по литература и последната конференция, която организирах в неговите рамки през юни тази година, бе тъкмо върху магическия реализъм. Но истинската причина е по-скоро друга – магическото всъщност е част от бургаската литература, която в чисто географски план се поделя в два едри определящи я опуса – морето и Странджа. Странджа на живото тракийско наследство, едно от най-магическите пространства в българската география, в българската колективна душа и не на последно място в българската литература.

Пак ще говорим за различни форми на магическото в бургаската проза, но преди това да отдадем внимание на една авторка, в чиито разкази то подчертано отсъства. Става дума за Пенка Бангова и нейния сборник „Великденски камбани” ИК „Ритъм3”. Това е съвременна градска проза в най-прекия смисъл. Сборникът е наречен на първия разказ, който е и представителен за книгата, за това нека го вземем като образец. „Фабулата е следната: жена е нападната в парка от дребен крадец, сюжетът е ясно ситуиран в конкретната ситуация на последните 25 години”. Това е цитат. И както загатва заглавието, е предприет опит за решение в плана на един християнски, респективно общочовешки, както се казва, нравствен хуманизъм. Разказът прави опит да постави и дебатира въпроси от типа: Защо станахме такива? Какво ни пречи да бъдем истински хора? И други от този род. Повествованието се води от името на един всезнаещ разказвач, но неговата гледна точка се слива напълно и с тази на героинята, а и с тази на авторката. До тук нищо интересно, но на две места има две  много резки драстични прорязвания, където думата за миг е дадена на третия герой – крадеца. Ето го първото прорязване, цитат: „Почервенелият от ярост нападател стоварваше хаотични юмруци, знаеше, че на градската управа не й стигаха пари да охранява парка и това го изпълваше със смелост, приятно му беше да усеща, че не само той е нещастен, поне в този миг.” Стр.8. Вторият цитат го спестявам тук, от тук нататък разказът затъва в банален аморализъм, разминавайки се с шанса да се върне по верния път (приятно му беше да усеща, че не само той е нещастен, поне в този миг) – ето го истинският живот, ето го важният, достойният сюжет, истинската драма в разказа. Останалото, както би казал Вапцаров, е измама. В това единствено изречение се крие мощен психологически потенциал, който разказът подминава неоползотворен, тръгвайки след захаросаните нравствени терзания на главната героиня, които издават само една дребна душица, скрита под лустрото на удобния лесен християнски морал или онова, което обикновено определяме по този начин. Това изречение показва по-добрия негатив на разказа – един друг по-истински разказ, който е останал ненаписан. Дори с този отрицателен вид той присъства в книгата и е важен за нас.

По-късно ще видим как в прозата на Николай Фенерски и двата пласта съществуват в една здрава и силна самопроникнатост (дори в жанровото разделение) – реалният живот или моралното терзание, литературното и християнското.

Иначе бихме могли да кажем и други неща за книгата на Пенка Бангова – и добри, и не толкова добри. Добрите: това е проза, която се стреми да бъде съвременна, да разисква в прав текст, дори прекалено прав, нравствените дилеми на така наречия преход. Макар че пък част от разказите са безнадеждно анахронични писани още преди  1989-та година, те най-сериозно оперират с целия арсенал на соца. Проблемът е главно изобилието на сантиментализъм с който тези нравствени дилеми се разискват. Стилът е изпълнен с наивни красноречия, които нямат място в добрата художествена проза. Също прескачам няколко конкретни примера. Но едно от най-удивителните решения на авторката е да снабди разказите с бележки под линия, с които най-сериозно ни се обясняват все известни неща. Например, че БКП е абревиатура на Българска комунистическа партия и че Фьодор Достоевски е велик руски писател. Неща, които в някакъв друг контекст биха звузали като радикален посмодерен жест, тук обаче са такива, каквито са си.

Последна от поредицата сборници с разкази на жени е „Плетачката” на Живка Иванова, ИК „Жанет 45”. Това е съвременна модерна проза от европейски тип, гъста, психологически плътна, но и с подчертан усет към детайла, с особена роля на предметите. Често във вътрешния свят на героите се влиза посредством някаква вещ – ролята на светофара в първия разказ, резенчето круша във втория, една емайлирана табела в третия и шевната машина „Юнион” в едноименния. Като казвам съвременна модерна проза, имам предвид един широк смисъл на понятието, различен от буквалното, тематичния модел на градска чувствителност като органично включваща и самосъзнанието за собствените си корени. Едно активно динамично самосъзнание, удържащо и двете посоки. Като безвъзвратна загуба на патриархалния селски бит и едновременно като негова генетична вграденост в модерното градско, като лична и родова памет.

В няколко от разказите селското присъства най-вече в един ретро ракурс, като благородната патина на отминали епохи. Например в  разказа „Пеех ли”, който в пределно синтезиран вид осъществява тази вертикална свързаност между поколенията, между вечното време на фолклорния патриархат и новите градски наследници. Разказ като този носи една емблематика, която бих могъл, в светлината на казаното по-горе, да определя като специфично бургаска, с оглед епоса на мястото – от една страна модерен и космополитен футуристичен град , от друга – неговата близост, буквално срастналост, не толкова географска, колкото ментално-родова, със Странджа. Едно от най-футуристичните кътчета, устояващо срещу агресията на туристическата комерсиализация. Това срастване на модерен космополитизъм и древна магика можем да прибавим и към колективната историческа травма на беломорското поселение и онази координатна система, която лирикира бургаското в литературата. В нейно лице през последните години се превърна прозата на Керана Ангелова, но по различни начини то бележи творчеството на много съвременни автори, сред тях и Живка Иванова в разкази като „Бягайте змии, „Мария”, „Жаби” и др.

Бих обобщил едно от най-успешните достояния на тази проза – имам предвид книгата на Живка Иванова, че успява да реставрира корените или вътрешните устои, както казва Кръстьо Раленков на задната корица, на модерния български човек в историята и традицията. Разказите в книгата само привидно се разделят на градски и селски. Именно в диалога между градското и селското сплитане на модерната чувствителност и паметта за предците, се изгражда един многопластов образ на българския човек. Една зряло овладяна проза, в която селското не е външно етно колoрит, а част от органика на самото модерно, разбирано не просто като тематика, а като цялостно битие.

Що се отнася до едноименния разказ „Плетачката”, дал заглавието на книгата, това не е само писателски реверанс към Уелбек, но преди всичко малък шедьовър на модерното писане, което сигурно мнозина не биха се поколебали да определят като женско, включително и по идеологията си, но най-вече заради сложната му литературна авторефликсивност и лукавата изплъзваща се игра с автобиографизма.

Сходни черти бележи прозата и на двамата мъже-разказвачи Николай Фенерски и Иван Сухиванов и в същото време всеки от тях е съвършено уникален автор със собствен почерк. Сложната интензивна динамика между съвременно и магическо в тяхното успоредно съжителство, но и неочаквани смислови взаимодействия откриваме и в сборника „Стилът на невъзможното” на Сухиванов, ИК „Жанет 45”. Още на пръв прочит се очертават двете основни линии, едната откровено мъжкарска и заедно с това писателска проза – остроумна и цинична на моменти, с линейна фабула и обсебващо присъствие на Аза. За чиито автобиографизъм никога не си сигурен до колко е реален или мистифициран, макар че подобни въпроси в един литературоведски анализ по презумпция са некоректни. Проза, разкриваща цялата мръсна българска реалност, в разказ като „Ярост”, например, един от любимите ми в книгата. От тези, които я осмислят, включително и за латентната, но достъпно ясна кауза.

Жилеста проза, която не наивно следва уроците на Селим или Буковски (добрият Буковски, онзи, в който всичко върви уж просто, леко и отвратително и изведнъж се спъваш в някоя велика метафора, която те стиска за гърлото и си даваш сметка, че под маската на циника един дяволски добър писател). Пошлост, секс, дрога, алкохол, повръщане и изведнъж, между всичко това, един мимолетен кристално светъл образ, който като лъч прорязва бездната и разбираш, че всичко е било само маска.

Част от сюжетите на Сухиванов са вариации на една и съща тема – той, респективно аз и тя, той винаги е мачо циничен и непукист, тя – кучка. Но главното, разбира се, не е сюжетът, а стилът и лекотата на разказа, дискретен хумор без досадни и интелигентски тарикатлъци, без логорея. Казва се само най-главното, но достатъчно. Главното някак неочаквано изниква, отделя се от малкото и баналното. На места лаконизмът добива строгостта на късния Стаматов, почти графична оголеност на стила. Силно характерен стил, който бих сближил музикално със синкопа, едва маркира, прескачайки всичко, което може да бъде прескочено. И аз тук прескачам няколко изречения. Този суров еклектизъм работи не само на микро равнище, в рамките на изречението, но и на макро. Това беше едната линия в книгата, другата – неясни безфабулни късове проза, опериращи на границата между реалност и халюцинация, изплъзващи се от една по строга локализация. Някои от тях, ако продължа с асоциациите, звучат кафкиански. Чета книгата, стигам до разказа, който се събужда и открива, че нищо наоколо не е както трябва и се сещам за Кафка. Дочитам разказа, прелиствам страницата и хоп заглавието на следващия – „Метаморфозата”. Разбира се, че не е случайност, а част от дълбинно литературната арматура на книгата, явните и скрити диалози, които водят на различни равнища в структурата си собственото й литературно съзнание. Но още по-интересни са тъкмо вътрешните диалози, които протичат между тези две привидно паралелни и ясно очертани линии, играта на реалност и халюцинация, най-често свиващи се в зоната на кошмара (отново прескачам).

В сюжетната си цялост книгата осцилира на ръба между реалното и сюрреалното, между външния свят на конкретните български реалности и не по-малко марините пространства на халюцинациите, кошмара, лудостта. Границите са силно пропускливи, реалността лесно прелива в хтоностите на съзнанието, оглежда се в тях. Това е майсторска проза с лапидарна разпознаваема стилистика, която еднакво успешно разгръща качествата си на всички равнища, от цялостното си изграждане на разказа до микро равнищата на отделната фраза, на отделния образ.
Николай Фенерски е един от авторите които се представят с две, при това разножанрови книги, тази особеност обаче е и условна. Първата книга, на която ще се спра и която първа изпадна от плика, е разказът „Любов, подслон, храна и вода”, ИК „Дива 2007”. Зачиташ и веднага разбираш, че си попаднал в истинската литература, усещаш го интуитивно, флуидно, преди още да са започнали да се оформят професионалните аргументации. Просто една добра проза, която действа директно, без аргументи, може би защото ведна подушваш реалния живот. Което на един по-професионален жаргон може да се окачестви и като факшън, откритие на модерната американска проза, белетристика на ръба на жанра, на самия ръб между фикцията и оголена реалност. Факшън, но без подражание, без насилена литературност, макар често да става дума за писатели, а най-често за Краси Дамянов. Просто разкази за писатели и приятели, а покритието между Аз герой и автор е толкова явно, че започваш да се съмняваш в уместността на жанра.

Много от добрите книги, които тук са предмет на внимание, наред с другото разказват и самото писане, собственото или изобщо. Авторефлексията изглежда е неотменна част от съзнанието на съвременната литература. Героят, който често е и Аз, се подвизава в качеството си именно на писател. Има го и у Сухиванов, и у Живка Иванова, в романите на Керана Ангелова, Георги Йочев, за които по нататък ще стане дума. Но у Фенерски тази писателска роля не е отделена, мета поставена в една свръх позиция спрямо живота, а е сраснала с него до пълно покритие със самият живот. Ако трябва да формулирам първосигналното си усещане – една истинска здрава проза. И като казвам здрава, имам предвид не само телесното й здраве и мускулатурата на текста, а преди всичко духа на тази проза. Има у нея една селска, по-скоро северозападна отколкото бургаска устойчивост, което впрочем никак не етрудно да се разбере, понеже тя не си играе на фикции, не съчинява, не литературничи, а седи здраво на краката си. Близко до природата и до Бога, въпреки тарикатския сленг и ала селинджър и едри дози цинизъм на места. Цинизмът тук е ясно и безкомпромистно заявяване на антипатии към определени неща и типове хора, без излишни куртоазии, без политическа коректност. Проза, която излъчва непоносимост към истинския, дебелия, официалния цинизъм на така наречения публичен живот, моделиран от медиите, телевизиите, интернет, Холивуд, Брюксел. Непоносимост към дребното живуркане на тези анемични парникови или саксиени, както ги нарича самият Фенерски хора, които днешната цивилизация си отглежда. Непокизмът е убедителен, цинизмът не е поза, а позиция и това ще стане съвсем ясно, когато разтворя втората книга.

Разправя се от раз с лигавите префърцунености на новопрестижните идеологически клишета. Любимото ми място са онези пошли сбирчици в село Горна или Долна Бела речка Монтанско, по които някои мои приятели, уж интелигентни хора, са склонни да се прехласват, не долавяйки целия угоднически комформизъмтизъм на подобни проекти. Но не харесвам заиграването със северозападния диалект в друг от разказите – похват, вече опошлен от разни телевизионни шоута и измислени квази писатели.

Какво да добавя още, може би хуморът. Цялата проза на Фенерски тежи като медена пита от хумор, който към края на книгата все повече се сгъстява във вид на политическа сатира, а още повече на политическа гротеска. Трябва да призная обаче, че точно тази част от книгата не ми е любимата. Когато изтъквам адмирациите си, имам предвид главно така наречените обикновени разкази, това е първият дял в книгата. Вторият е хумористичната поредица, третата е разкази от централата, а последния е една туристическа поема, която, разбира се, е поема, колкото и „Мъртви души” на Гогол.

Едва дочел сборника разтворих втората книга на Фенерски – „Пролуката”, на същото издателство,  самообозначила се като есета за покаянието. Още началното едноименно есе връзва нишката с първата книга с разказите, като най-тенденциозно размива жанровите граници. Първата страница почти дословно повтаря част от един от разказите, а после на втората текстът кривва в друга посока, в жанра на есето или по-точно на християнската проповед. Защото всъщност точно това е жанрът на събраните в тази книга текстове. Не знам каква е предкнижната предистория на възниквания и публикувания, но подозирам, че е точно така, в най-каноничния смисъл на жанра. Подобни препокривания между двете книги съвсем не са едно и две, а още по-малко са случайни. Но ведрият непукизъм на разказите тук е отстъпил място на една силно ангажирана духовност, без никакви притеснения за моралния патос. Напротив, на сериозното и внимателно изследване отвътре на важните неща в живота. При това този тип дървен християнски догматизъм е иронизиран в един от разказите ”Чудеса предлагаме всякакви”. Моралните дебати израстват от конкретна собствена белетристична тъкан. Това са си наполовина разкази, които подбуждат морални питания, без да са екзамплови в каноничния смисъл в този средновековен християнски жанр. Не са и метафизични проповеди, като тези на Майстер Екхарт, например. Моралната поука в тях едва-едва се отделя и израства от най-конкретните неща, от живота, преживени от автора, прочетени и видени в филми. Често се разкрива обратната страна на някои неща, които обикновено смятаме за ясни и без проблем. Такъв е например случаят с казуса Еверест и едноименния филм, гробището Еверест – символ не на героизма, а на егоизма. Така се случи, че изкарах първо от пакета книгата с разказите, а после тази с есетата и колкото повече навлизах във втората, толкова повече преоткривах първата. Есетата ми разкриваха цял един друг скрит пласт, вплетен в първата книга, който ми беше поубягнал. Общото между двете книги, това е лицето единствено число , авторовият Аз, който непоклатимо седи в центъра. Това са проповеди, но и публични изповеди.

Разбира се, не с всичко съм съгласен тук. Това, което на места ме притеснява, са нотките на известен фанатизъм. Нещо, което неизбежно дебне в дъното на всяка твърда ясна позиция и още повече на всяка религиозна вяра, но което някак трудно ми се връзва с един съвременно интелигентен, отворен към света човек, какъвто най-малкото е авторът на „Любов, подслон и т.н.” Например, идеализация на православието за сметка на протестантството, което, макар и дискретно се прокрадва тук-там и отричането на фолклора като езическо наследство.  Но като цяло в едрия си смисъл подобни морални усилия предизвикват уважението ми и особено, когато са предприети по интелигентен начин с ведрост и широта. Още по-красиви са обречените усилия, което е личният ми скепсис в случая.

С тази есеистична книга изчерпвам жанра на разказа в тазгодишната бургаска проза, за да премина към романа – този цар лъв в жанровете. Романите, както стана дума, са пет, в това число и един, който се самоопределя като повест.

Сама по себе си бройката не прави впечатление, но за сметка на това вътрежанровото разнообразие е богато: криминално-историческо четиво,  маринистична проза (задължителна сякаш, когато говорим за Бургас), политическа сатира, както и проза, която не е достатъчно да определя инак, освен с марката Керана Ангелова.            За отбелязване, че, като изключим последната творба, всички останали, въпреки разнообразието, имат здраKorica_Videnie-faceПлакат Книга Руси Стояновво вплетен политически компонент, явно белег на времето. Понеже тъй или иначе говорим за Бургас, редно е да започнем с маринистиката. Романът „Отвъд хоризонта” на Георги Йочев, ИК „Божич”. Георги Йочев, както схванах от неотдавнашното си мимолетно пребиваване в града, а както става ясно и от самата книга, е ярка и колоритна фигура. Самотен моряк, по-точно по природата на самотните мореплаватели и пътешественици, което вече е предостатъчно основание за личното ми уважение извън всякакви литератури. Но забележителното е, че романът е една относителна зряла литературна,  в най-добрия смисъл на думата, творба за автор с подобна нелитературна биография. Ако правилно съм разбрал, разбира се, защото това е някакво мимолетно общо впечатление от едно петминутно седене на маса.

Първата час на романа напомня за късната проза на 80-те – Борис Христов, Златомир Златанов. Точно тогава се разгръща впрочем и сюжетното действие на романа. Но романът би загубил много, ако не звучеше като дисекция и на сегашната епоха. Очевиден е и метафоричният капацитет на тази образност – моргата и нейните обитатели, мъртвите и живите, труповете сякаш продължават да живеят по някакъв перверзен начин по отношение на живите към тях. Срещаме се с ярки разтърсващи страници, макар и не винаги строго литературната аргументация да е достатъчно убедителна. Малко пренапрегната и сложна система на рефлексии, чрез която се изгражда сюжета.

Разкази в разкази, влизащи един в друг като матрьошки, както и основният движещ мотив с парите, който поне на мен ми се струва доста изкуствено съчинен. Цялата тази силно усложнена машинария има за цел да подготви и мотивира бягството на героя, бягство започнало по политически причини, което ще се разгърне като радикален ескиеписки жест. От начало героите бягат от комунизма към свободния запад. В случая става въпрос за бягство с лодка към Турция. После бягството поема курс назад към зората на цивилизацията Полинезия. И в крайна сметка стигаме до един малко наивен русоизъм, игнориране на политическото не просто в прекия, тривиалния му смисъл, а в най-едрия. В този на самото Просвещение, чиято логична еманация е тъкмо нашият комунизъм. Човешката цивилизация е само замяна на една лъжа с друга, на една илюзия с друга.

Обстоятелството, че принципно споделям подобна кауза, не ми пречи да си дам сметка за нейния наивизъм, особено по начина, по който романът на Георги Йочев прави опит да ни аргументира. Наивизмът е не само в концепцията, но и често избива в самата материя на текста. А в последните страници, където претенциите за обобщение са най-силни, разказът слиза до гола дидактика, цитирам: ”Подмяната на една лъжа с друга не може да ме заблуди, още по-малко да ме накара да приема тиранията на шепа политици и банкери за спасители. Но нали знаех, че милиони хора по света чакаха и жадуваха да бъдат излъгани отново.” Край на цитата, страница 198.

Разбира се, че е така, но заявено точно по този начин, той излиза извън предмета на художествената литература. А с фундаменталният финал експлоатира стария трик на разпознаването и днес може да звучи сериозно само в индийски сериал. И все пак, въпреки изтъкнатите слабости, като цяло в общото си звучене романът излъчва някаква стихийна, макар и не всякога литературно осмислена мощ, която вълнува. Мощ, идеща главно от мрачната поетика на девиацията и смъртта в първата част.

Още по-силен, жанрово властващ в този компонент, е следващият роман – повест „Трилър”, както се самоопределя „Едночленното жури три или Завръщането на Мария Антоанета” от Пламен Колев, ИК „Либра Скорп”. Три, както е отбелязана творбата, защото е последна част от едноименна трилогия, която не й пречи да е самостоятелна книга. Тъй като не познавам първите две части, по необходимост я чета именно така. Разгръщат се два времеви и сюжетни пласта. В основния действието се развива в настоящето и това е доста брутален бизнес – криминален трилър в най-високите етажи на интернационалните корпорации, където икономическата власт по необходимост е сраснала с политическата, а пък тя с криминалната. Вторият плас са историческите събития около 1789 г. във Франция, свързани с обезглавяването на Луи XVI и Мария Антоанета. Доколкото схващам идеята чрез първата сюжетна линия, тези събития трябва да бъдат преведени по някакъв начин в настоящето, но нито смисълът на този силно усложнен похват, нито конкретната му реализация ми се струват достатъчно убедителни. Съвременният сюжет едва ли би изгубил нещо съществено, ако я нямаше тази историческа подложка. Асоциациите са по-скоро външни, номинални. Главната героиня – бизнес дама от българо-австрийски произход, която е убита, по-точно обезглавена, се нарича Мария Антоанета Николова-Остерайх, шефът на борда на директорите в нейния холдинг е Максимилян Робентов, изпълнителният директор – Дантон Дантонов и т.н. Тоест, имаме пред себе си един стандартен и общо взето сръчно направен трилър, който би свършил задоволително работата си и без да му се поставят някакви други исторически задачи. В заключително обръщение към читателите авторът прави опит да обоснове сложната композиция на романа. Но аналогаията се основава на един ограничен консерватизъм, който аз лично не бих могъл да приема. Свеждането на Френската революция единствено до терора е не просто консервативна, но и елементарна позиция. Световно-историческата роля на това събитие е твърде гигантска, сложна да се сведе до подобен, да ме прости г-н Колев, дребнаво еснафски прочит. Също както и революциите от 1989 г. не могат да бъдат сведени само до най-епидермалните си криминално-мафиотски последствия. И тук съвсем не става дума за някакво романтизиране на образите на революционерите, както се е опитал да обясни в послеслова си г-н Колев.

Но това не отнема от достойнствата на романа. Сигурен съм, че той има своите читатели и то като съвременен бизнес-политически трилър. Напразно авторът се извинява за крайния натурализъм и реките от кръв в редица от сцените. Самата реалност, включително и по страниците на всекидневната преса, отдавна е банализирала ужаса, притъпила е чувствителността ни в това отношение.

Продължавайки с политическото, но откривайки го в един различен вътрежанров ракурс на хумора, сатирата и гротеската, стигаме до следващото заглавие или по-точно заглавия. „Биологията” на Ваньо Вълчев и „Бягство към Византия”, съответно „Сиела” и „Либра Скорп”. Първият роман е съобразно паноптикум на целия обществено-политически живот в България през последната епоха, поне от началото на новото хилядолетие, белязано от идването на царя-премиер и възхода на национал-популизма. Макар и да не приемаме съвсем решението на автора да сведе всички тези явления, особено второто, до кварталния мащаб на пенсионирани даскалици, не можем да отречем откритията от целия спектър на хумора. Хуморът работи тотално на всички възможни равнища от имената на героите и езиковите каламбури до едрите асоциации с явления от политическия живот. Ако има някаква централна фабулна нишка, тя може да бъде резюмирана така – как се прави и функционира политическа партия на едно средно квартално равнище, като малкото е само образ литота на големия политически живот. Разгаря се предизборна борба за влизане в парламента, а след несполуката се оказва, че същинската цел всъщност е постигната във фискален аспект. Следва разпускане на партиите до поява на по-добри исторически условия.

Продължението следва във втория роман „Бягство към Византия”, който собствено е излязъл и през тази година. След дезертирането на партийното ръководство, членската маса решава да мине в нелегалност и групово да емигрира в Гърция с нощни преходи в партизански марш. Ако първият роман пребивава в един стационарен хронотоп на мястото, тук се появява организиращият мотив за пътя. Този модел дава възможност да бъдат нанизани ред епизоди с актуален потенциал. По пътя си групата среща терористи, бежанци, рокери, реадаптирани танцуващи мечки и т.н. Фабулата е само повод да се нанижат разнообразни абсурдно-комични ситуации. Използвани са всички възможности на модела. Появява се, например, цяла вметната новела, разказваща събития от недалечното соцминало. Причината за запустяването на селото, на което бегълците се натъкват и решават да се заселят в него. По този начин заработва централната метафора в „Биологията” – след всички перипетии в настоящето, всичко се връща там, откъдето е тръгнало. Преходът към бъдещето колабира в едно минало, което е не толкова политическо, а някак си вечно българско в извънполитически патриархален смисъл.

Политическо минало, актуално настояще се сливат в някакво извън исторично безвремие. Спрялото консервирано време на „соца”. Но това е един извънполитически проблем – от патриархален „соц” пряко се слива с актуалното свръх бюрократизирано и свръх клиширана брюкселска реалност. Новите комунисти, например, решават да отглеждат щастливи кокошки по някакъв европроект. На финала си романът избира патоса на утопията. Избира го с пародийна цел, разбира се. Новоизграденото село Нова Фанагория, като съобразен анклав на идеалния Брюксел в несъвършенната реалност на България. Утопичният проект всъщност е свръх мащабен и радикален. Самото име Нова Фанагория означава ни повече, ни по- малко започване от самото начало – преизграждане на самата държава с предявяване на всички етапи от историческия и развой. Сред тях и „соц-а”.
Главно заради мащабността на замисъла, идеологията на Ваньо Вълчев заслужава адмирациите ни. По принцип общата картина винаги надхвърля спора от съставляващите я части, както самият замисъл на Балзак за човешка комедия, между другото отново сянката на Данте е най-големият шедьовър на писателя, надминаващ всеки един от романите, които го изпълват и реализират. В обобщение идеологията е лице най-напред с неординерността на замисъла да се направи своеобразен комически етнос на епохата на така наречения преход. Опит уникален сам по себе си, който за литературо-историк е интересен и с това, че възкресява някои слепи традиции в българската литература. Например, аз разпознах традициите на някои творби на Найден Шейтанов и Константин Гълъбов. Но демонстрирайки по-дълбока жанрово-структурна памет като Данте, както казах, не по-малко и заради конкретната реализация на този амбициозен проект, въпреки известни пропадания на дребно, които поне моят литературен усет долавя. Впечатлява разбудата на един специфичен талант, който успява да открие обратната страна във всяко явление в обществения живот под силния спектър между лекия хумор на езиковия каламбур и силно сгъстената гротесково деформираща политическа сатира. И всичко това, както трябва да е в един епос, макар и политически, крие двойно дъно. Зад външния хумор работят едри обобщения от философско-исторически и национално-психологически характер.

След всички тези мъжки романи, с повече или по-малко мащабни политически претенции, за десерт си оставих удоволствието да се спра на единствения женски и далеч от политически илюзии роман – „Видение в Мемфис” на Керана Ангелова, ИК „Знаци”. Няма да скрия, че си падам по този тип сложна авторефлексивна проза. Тъкмо това влагам в прилагателното женска, не в пола на автора, на главната героиня. Проза, която се разгъва паралелно на две равнища – едновременно става и се самонаблюдава. Става, именно самонаблюдавайки се, фактът на това самонаблюдение.

Романът не крие своите образци и го заявява още пред скоби с епиграф от „Игра на дама”. Още тук става очевидно, че ще си имаме работа с роман, който не само ще ни разказва една история, всъщност много истории, но ще ни разказва именно като литература, тоест, пребивавайки в модуса на самото разказване. Да, романът разказва много истории, макар една сред тях да е главна, тя е и любовна, в дъното й сияе светлозарната сянка на един Светлозар, чиято реалност май повече е във въображението на героинята. Но реалност на  въображенията е основната реалност в този роман. За това ще стане дума и по-нататък. Именно с едно любовно обяснение започва романът и имам предвид – предговора. Но това обяснение е извънфабулно, то е между самата авторка, вътрешно етажирана фигура – и самия роман. А самото писане, ако се вслушаме по-внимателно в ритъма на текста, е буквално озвучено като любовен акт, като една любов. Този предговор е част от „наивната” фикция на романа и от неговото мета-съзнание. А в своето вътре романът говори на много гласове, които се сплитат до степен в невъзможността да бъдат отделени един от друг. Кой или по-точно коя от героините, защото почти всички герои на романа са жени, живее тези истории, коя ги разказва и коя точно в края на краищата ги записва, за да ги превърне именно в литература в точно този роман?

Подобни мета-похвати характеризират, както видяхме, и голяма част от останалите книги, например романа на Георги Йочев, но именно тук те са не само най-силни и част от вътрешната иманентна органика на творбата. С Фенерски те съставят двата полюса, у Фенерски литературата е органична част от житейската реалност. При Керана – обратното, литературата е тази, която поглъща и смила живота.

Главната героиня е бивша актриса, която става шофьорка на такси, забавлявайки се да разказва на клиентите си различни измислени истории и след множество перипетии,  минавайки през няколко равнища, сплитайки се с други гласове и други истории, измислени и реални във фикционалното пространство на романа. Тези истории в крайна сметка сглобяват пъзела на самия роман. Романът е построен като лабиринтообразна структура от огледала. Накратко (от време на време прескачам някои неща, за това може би някакви пропадания в логиката ще откриете) романът е сказово разигран в аргументарен, непрестанно сглобяващ и разглобяващ се в процеса на ставането си, с множество сплитащи се, наслагващи се гласове на разказвачки, които заемат широк диапазон от фикционалното. Героинята Роза през героинята писателка Виолета до реалната писателка Керана Ангелова, която също е пълноценен глас след всички останали, между тях и една друга разказвачка Маргарита.

Но, разбира се, подобни „игри на дама” отдавна вече не са нещо оригинално, каквото са били по времето на Кортасар. Дори вече са се превърнали в ново клише, в рутинен индикатор за висока модерност и посмодерност. Ако има женско писане в какъвто и да е смисъл,  „Видение в Мемфис” е негов перфектен образец, а Керана Ангелова е сред най-физиономичните лица тук, наред с авторки като Емилия Дворянова, Теодора Димова, Цвета Делчева напоследък с двата си романа също. Но в същото време не сме забравили, че тя – Керана Ангелова, влезе в литературата през магическия реализъм и повестта за Зана вече е с класически статут. Та е логично да потърсим остатъци от него и тук. Откриваме ги в някои преки митически приближавания. Момичето Роза, родено под розов храст или вметнатата легенда за красавицата Лакшми и дори с експлицитните самоуподобявания като „Лачените обувки на незнайния воин”. А в центъра на колективния вътрешен свят на романа, изцяло женски, както казахме, стожерът за него е матриархалната фигура на баба Кераца, чието име насочва към пореден излаз от романовата фикция, към един пряк , без разбира се да сме сигурни в това. Но магическото в най-чистия си вид –  това е една друга матриархална фигура в романовото пространство: Странджа и нейното сърце, гора или Исихия. Магическият свят на Странджа, който се слива с вътрешния свят на героинята Роза, но и с психо-биографичния свят на най-външната от разказвачките – самата писателка.

Романът тече логорейно, във вид на сказов наратив, едновременно фрагментарен и цялостен. Това е изразено дори в отказ от обичайното разделяне на глави, и в този смисъл той предполага основанията и в едно показателно самонаблюдение. Краткостта, се казва на едно място, е достойнство само  ако си Чехов. Тоест, парадигмата на чеховия вид прози. Но тя не важи, ако си Джойс, Пруст, Кортасар или даже Омир. Особено Кортасар. В този метапластен роман е налице и пространно обяснение в любов на Кортасар (страница 100, 101).  Което също води към магическия реализъм, но един друг, не самороден, не странджански и не фолклорен. А вторичен, собствено литературен и модерен магически реализъм.

Що се отнася до заглавието „Видение в Мемфис”, то, макар да звучи с поизтъркана тривиалност на Холивуд, всъщност е име на кораб, древноегипетски, един от първите и това е поредната връзка със странджанската магика. Аз поне я открих тази връзка с богинята Бастет, чиято гробница, поне в туристическите справочници, полагат в Странджа.

И така, много женска във всичките измерения на женската проза, широколеещ се поток на съзнанието, който е единствено вътрешен адекватен начин да се изговори потока на самия живот, където всичко се сплита в общ единен разказ и така наречената реалност – но и видението, въображението, споменът, неусетно превърнал се в илюзия. Например, въобразеният свят около кораба „Видение в Мемфис”, който е и сюжет на филм с Клаудия Кардинаре в главната роля. В този колаж от въобразеност и спомен оживяват и конкретни исторически времена – 70-те, 80-те години на миналото столетие, което, никак не е трудно да се досетим, е и Златният век на самата авторка.

Но, личното е дублирано, непрестанно утроявано, пречупвано през различни книги и филми: „Момчето си отива”, „Познавах я добре”, „Кет Балу”, „Слънчогледи”. А вътрешният Аз на героините или на авторката, се размива с имагинерните сенки на целулозни същества, представени от София Лорен, Клаудия Кардинале, Стефания Сандрели.

Може и да не съм прав, както се казва в една знаменита реплика от един друг български филм, но при цялата сложно конструирана система от отместващи призми, все пак съм изкушен да чета този роман като автобиографичен. Не само лично, а и колективно, като автобиографии на едно поколение.

С това завършвам.

Докладът е прочетен при отчитане на годишната литературна продукция в Бургас – 2 декември 2016 г.

Записа и дешифрира: Мария Тодорова

  • Posted by znacibg
  • on декември 8, 2016
  • 0 Comment
Read More

Остави отговор

*