Количка

0 item - 0.00 лв.

Да нахраниш спомена

За поетичната книга на Анна Христова „Опитомяване на камъка“, Изд. къща „Знаци“, 2016 г.

Нели Лишковска

В една стара приказка деца вървят през гората като от време на време пускат след себе си трохи, за да намерят обратния път. Птиците обаче кълват трохите и децата не могат да се приберат у дома.Учейки се от горчивия опит, при второто си приключение из тъмните дебри, те бележат пътя си не с трохи, а с бели камъчета.

Стиховете на Анна Христова от дебютната й поетична книга „Опитомяване на камъка“ са едновременно и приказни трохи и спасителни камъчета. С трохите тя храни гладните птици на миналото.А камъните й служат като жалони, за да не се изгуби в отсъствията.

дълги сенки от миналото

което не иска

да си тръгне

„Нощите“

Образите се редуват, създавайки своеобразен семантичен ритъм. Вдишване на логически фигури и издишване на метафори. Приемане на битието и безмълвното отдалечаване от материалността му. Съгласие с живота и отричане на онова, което е отвъд него.

…когато един ден се прибирам

намирам вратата

отворена…

„семейство“

И тук:

къде е процепът

от онзи свят

през който можеш

да се върнеш

„парцел1“

В безкрайната поредица на минали преживявания и усещания, които матрично се повтарят, читателят неусетно се изправя пак пред началото. След извървяването на пътя, той се оказва отново пред първата крачка. Змията е захапала опашката си. Един цикъл на спомените е приключил, за да започне следващия. Примка на шията, която сам неволно си затегнал.

събличам сянката ти

и я захвърлям

в тъмнината на стаята

после внимателно разкопчавам

деня усукан около шията ми…

„събличам сянката ти…“

Невъзможността да се надмогнат мълчанията, закъсненията, отсъствията експресират с особена мощ стиховете и препращат в една друга, може би вече не-поетична, вселена.

скривам лицето си

обезобразено

от кратери мълчания

„слънчогледите умират…“

Или в „on may way“:

създаваш светове

от паралелни реалности

в които общуваш с мълчание

 

там е студено

от отсъствия

cover_annaЛипсата, празнотата се явяват не само като физически единици, но вече надграждат и една трансцендетна сферичност, която затваря като в капан словото.По-скоро – неговият смисъл.

приемаш го

става част от теб

едвда тогава

те убива

„понякога се привързваш…“

Словото е вид власт.Авторът е „собственик“ на езика.Езикът(във всекидневното си значение) е изображение без перспектива.Но не и този на твореца.Чрез него поетът имплицира непреходност и стремежът му е едновременно да се изрази, но и да създаде своеобразен „превод“ на личната си чувствителност и мисъл.

Задача, с която Анна Христова се справя брилянтно в своята първа поетична книга, оставяйки след себе си белите камъчета на спомените.

  • Posted by znacibg
  • on ноември 18, 2016
  • 0 Comment
Read More

Остави отговор